За барда и за Харманли

Има една триада: Харманли – Гриша Трифонов – поезия. Животът си се движи напред и назад по нея и си прави каквото си ще. Но веднъж годишно трите елемента зазвучават в акорд като струни на някакъв триструнен инструмент. Тогава към града-герой (двусловът ми е наследство от Владо Левков, светла му памет!) се отправят известно количество хора, автори и/или поклонници на написаната, прочетена и/или изпята поезия. По парадоксалния начин, по който тъкмо хората на умното и/или шантаво слово понякога раждат литературен кич, те нарекоха навремето сбирката “Поетични струни”, а себе си “поети/поетеси с китара”. Естествено, веднага започнаха да се подиграват и обиграват формулировките, измисляйки по-поносимото ПоКи (от “поети с китара”). Аз пък наричам за себе си събитието просто “Харманли”, където първата вечер е като джоб към втората, която се счита за същинската. За какво служи вечерта-джоб? Според Гришата, за да се напият, които ще се напиват и след това да си отспят. Не че на същинската вечер не се пие, но да не е стръвно и да не се превръща от средство в цел. Щото основното тук е срещата с покитата-приятели, което в случая означава надприказване, надсмиване, надпяване, надбабаитстване и пр.

“Харманли” не е фестивал, а ритуална среща, която протича в цикличното време на фолклорния човек. Основното – но не единствено – като тема е “Помниш ли, когато…”. И понеже критикът у мен така и не ще да умре – въпреки невъзможността за изява при тая днешна преса с нейните “приоритети” – по навик се заслушах “концертно” в протичането на празника, вместо да му се отдам. Седиш ли обаче дистанциран, ти все едно не го виждаш, ни чуваш и почваш да скучаеш, питайки “ама защо сега четат стихове тия (неинтересните), вместо ония (талантливите)?” Всъщност, “Харманли” е всичко, той е една синкретика, в него трябва да си, а не да го гледаш като шоу. Така че аз там май вече няма да ходя; моето участие в ролята на “обичаната от всички Розмари” (мил анонс на барда Краси Йорданов при появата ми в клуба, който някога дисидентстваше в “Ален мак” с куплетните си “Разговор с Тангра…”, а днес е издал стихосбирката “Лунясвам”) свърши.

Какво все пак запомних, откроих, проумях? Запомних фойерверките: безумно смешните и хапливи куплети на Гинчо Павлов, високо извисената изява на (и около) Гриша Трифонов (честван като “звезда за очите ни”), умното-остроумно слово на Асен Сираков, мощната музикантска изява на Пламен Ставрев, светилото на Бургас, още по-мощната изява на Асен Масларскипоради подкрепата на Масларски-син (възмъжаващият Борко!), поетично-нежният сред всички тия “грубияни” Валери Станков, езотеричните песни на появилата се от своята далечна Силистра Маргарита Друмева (Боже, какво става с тази държава, Силистра обезлюдява, няма какво да се работи – и яде…). Запомних още не, ами преливам от неизтощимото, безкрайно, искрометно дрънкане на Христо Карастоянов околовръст. Това – звездите. И веднага до тях Краси Йорданов, Невен Кидеров, поетът-дърводелец, младият Иво Георгиев от Кърджали, многообещаващ и бързо авансиращ, Роберт Леви, разбира се, Пламен Александров… Забелязах, че “Харманли” расте: нявгаж бяха група, сега са може би стотици. Забелязах, че младите стават повече от “старите” и че пеят и четат, каквото и колкото си искат. Просто си я има, сама-саменичка, една “воля за Харманли”.

Харманлийската духова музика свири военен валс

На българските поети с китари

Сякаш Господ е седнал във военната духова музика.
Диригентът е дръпнал две водки със сок от лимон.
Лейтенант Йорданов във тромпета напъха си бузите.
Капитан Панайотов напомпи блестящ цугтромбон.

Само редник Масларски е тъжен със своето пиколо.
А полковник Сираков приглушено надува обой.
И понеже в градчето следобедът време е пиково,
свири този оркестър, ще кажеш, че тръгва на бой.

За последно ли свири? Свири, сякаш след миг ще умираме.
Подполковникът Трифонов духа в издухан фагот.
А майорът от Ямбол ­ как се казваше ­ бял като сирене ­
с пот на чело окайва през флигорната своя живот.

Старшината Бежански е награбил до пръсване тъпана.
Блъска яко, понеже си има ужасен проблем ­
новобранците псува, псува тяхната мама некъпана.
Прибере ли се вкъщи, и водка плющи на корем.

Генерал Самуилов, във джоба с полковнишка пенсия,
влиза в стойка и чака тръбата да свирне за сбор.
Боже, твоите ангели са в напреднала вече деменция ­
тракат лъвски ченета и чинелите бият с възторг!

И понеже в градчето N.N. вече нямам си никого,
ще погледам как пада в шадравана вселенският мрак.
И как редник Масларски сплеска с камъни своето пиколо ­
щото Господ забрави да го пусне във отпуска пак.

Игор Жук: Богати сме, защото хората ни обичат

– Вие сте един от патриарсите на бардовската песен в Украйна. Как оценянете нивото на българските бардове?

– Това, което чух на фестивала “Черният пясък” за мен беше едно поразително откритие. Сблъсквал съм се с аналози на авторската песен в други страни, но България не бе обхваната от системата на бардовското движение, макар че страната беше в бившия социалистически лагер. Затова практически почти нищо не знаех за българските бардове. За мен и съпругата ми беше приятно да открием, че вашите песни са на такова високо ниво. Въпреки че ни е трудно да оценим всички нюанси на поезията, заради езиковите ни различия, ние почувствахме къде в поетичните образи има тематично разнообразие.

– Мислите ли, че авторската песен вече се е изчерпала жанрово?

– Напротив, мисля че тя се радва на второто си дихание, но трябва да уточня, че съветската авторска песен и днешната украинска изпята поезия се формираха като жанр на протеста срещу режима и културните ограничения. Това имаше позитивен смисъл, защото обединяваше хората и задаваше някакси темата за творческата смелост и гражданската непримиримост. Недостатъкът обаче е, че песните, които носеха много силен заряд, но бяха на ниско художествено ниво, се разпостраняваха широко, наравно с останалите, далеч по-стойностни в художествено отношение.. После настана период на криза в авторската песен, когато всичко беше възможно. Официалните медии протестираха по-ярко и по-силно, отколкото бардовете. Бардовете, които държаха условно на собствената си риторика, се разделиха на две основни проблемни групи. Едните залагаха повече на своята гражданска смелост, а другите – на своят талант.

– Кога се случи това?

– В края на перестройката- 87-88 година, когато се разпадна Съветския съюз и Украйна започна своето самостоятелно  развитие. Разбира се, популярен стана рокът, а публиката се разцепи. Много бяха и феновете на джаза, но голяма част от почитателите останаха верни на авторската песен. Съхраниха се тези песни и бардове, които освен на своята смелост, разчитаха и на своя талант. Тогава стана ясно, че трябва да се пишат други песни и по друг начин. И сега има срещу какво да се протестира, но не е достатъчно да се каже, че всичко е лошо. Трябва така да го изкажеш, да го изпееш, че народът да го усети.

– Защо политиката ни разделя и днес, а хората с активна гражданска позиция по-често стават жертви на системата?

– Оказва се, че лошото не е в цензурата или това, че има някакви политически ограничения, а фактът, че хората не могат да обичат истински. При тоталитарния режим беше по-лесно да се управляват хора с ниско духовно равнище. В моето разбиране обичта си свързва не само с качеството храброст и чувството за справедливост, това е и дълбокото човешко усещане за любов един към друг и към хората въобще. Който не обича човека, той не може да обича страната си. А лириката на високо ниво е не по-малко патриотична, отколкото политическите призиви.

– Спорът дали словото е по-важно или музиката, изглежда безсмислен, но не е съвсем лишен от смисъл, защото много хора продължават да смятат, че от всеки текст може да стане песен. Какво е нужно, за да достигне изпятата поезия до сърцата на хората?

– Не е въпросът в това, човек да напише някакви думи и да ги изпее пред хората, а трябва да има какво да им каже. Това е най-главният критерий за авторската песен – в нея трябва да има висока поезия. Освен това трябва да се поднесе добре музикално, важна е интонацията, богатството на гласа. Много сериозен фактор при изпятата поезия е личностното присъствие. Българската авторската песен се е развивала относително независимо, макар че има влияние на световната класика. Близка е до това, което се прави в постсъветското творчество. Може би дори е на по- високо ниво от сегашната руска авторска песен, която се комерсиализира, плъзгайки се към  водещите световни музикални и изпълнителски жанрове. Много известните бардове, с които ние поддържаме приятелски отношения, в момента печелят добри пари, но това не означава, че пеят каквото желаят и че е най-доброто, което те могат.

– Как виждате в бъдеще нашият фестивал “ Черният пясък”?

– За мен беше много интересна формата на провеждане на фестивала – в кафене на открито. Това явно си има своят плюс – идват хора, които не са наясно какво ще чуят, но остават там и се заслушват. Трябва обаче песните да достигнат до колкото се може повече личности в самата България, а не само до туристите. Може би затова е нужна много сериозна поддръжка на масмедиите. При нас радиостанциите, телевизионните канали и пресата постоянно отделят внимание на авторската песен. Може би то е малко субективно, защото медиите си имат собствена политика, но всички познават това явление и човек сам може да отсее кое е стойностно. ТВ и радиоканалите, които залагат на истинската култура, трябва да следят изкуството на бардовете.

– В България съвременните последователи на Висоцки и Окуджава не са толкова популярни както в Украйна, но имат доста стойностни песни.  Как обаче решавате проблема с приемствеността между поколенията? Имате ли училища за бардове?

– Не зная колко са поетите с китара в България и дали са на същото равнище, което чухме в Поморие, но за нашите фестивали са характерни творческите работилници, в които се работи с млади автори. На такъв форум като “Черният пясък” това не е необходимо, защото всички автори, които участват, са вече достатъчно утвърдени.

В един от украинските лицеи въведоха факултативен курс и авторската песен се изучава като предмет. Поканиха дори бардове да го водят срещу добра заплата.

– 50-60 души са занимават с авторска песен в България…

-Повече не е и нужно. Ние имаме много любители, които учат в работилницата. Един от десет да развие дарбата си да пише песни, е добре.

– На какво могат да се научат българските бардове от украинските си колеги?

– Всеки си има собствена физиономия и украинските бардове също има на какво да се научат от българските. Аз мисля, че творческият обмен е във взаимен интерес, защото какво е това висша поезия еднакво добре разбират както в България, така и в Украйна. Може би ние имаме повече опит в различните организационни форми, който можем да предадем на нашите български колеги. Практически в повечето от големите ни градове, а даже и в по-малките, съществуват клубове за авторска песен. Те обединяват не само автори-изпълнители. Творците там се изявяват в три основни категории. Първата е за автори и на текста и на музиката, втората – за композиращите песни по стихове на свои колеги, и третата е за изпълнители, които не пишат, а само интерпретират чужди произведения. В последните години се добави още една категория – на сцената започнаха да излизат и поети, защото на авторите на музика им са необходими свежи и оригинални стихове. Има и пета категория хора, които играят много важна роля. Това са организаторите на клубния живот. Те могат да направят много за авторската песен. При нас има хора, които успешно се справят с тази задача, без самите те да са бардове.

– Какво ви даде общуването с българските бардове?

– Много ми даде. Хареса ми това, че те не са привързани твърдо към формата, а търсят други начини за поднасяне на песента. Преди всичко срещата ни с вас ни дава нови приятели и възможности да се говори за проблемите, които ни вълнуват. За всеки автор е важно да разширява частта от света, която познава. България добави много в този план. Тук се почувствахме като у дома. Много ни се иска да ви видим в Киев. Може би няма да разберем съвсем за какво пеете, но езикът на общуването при всички случаи е близък…

– Работим по превеждането на песните си, може би някои от тях ще можем да изпеем и на руски език… Вие вече се запознахте с дейността на “Кръга на барда”. Как оценявате усилията на клуба да създава своя публика и да излиза на открито?

– В наше време това е сложно. По времето на Съветския съюз можеше някой да нареди да се наемат зали. Въпросът сега опира до наем, техника, апаратура… Най-важно обаче е да спечелите публиката и тя да поиска да ви слуша. За концерти като тези в Поморие, аз с удоволствие бих платил, за да ви слушам, даже и без да разбирам половината думи. Eнергетиката на добрия стих се чувства, независимо на какъв език е, има си свое собствено въздействие. Когато се знае повече за този жанр, се намират и повече продуценти за издаването на авторските песни. При нас залите в Киев също са много скъпи, но има хора, които организират и намират възможност да платят наема. Меценати и спонсори има навсякъде.

Ние се чувстваме много богати, защото хората  ни обичат. А тези, които имат много пари и пътуват по целия свят, живеят като в затвор. Богатият руснак идва и създава около себе си една малка Русия, заможният немец пък си създава своя Германия. Те имат средствата, но им липсва желанието да разберат страната, където отиват, т.е. не виждат истинския човек дори и в собствената си родина, а само своята изкуствена клетка, в която живеят цял живот. Дори и да е златна, обаче, в нея едва ли се чувстват щастливи.

Съпругата ми продава своите книги, а аз – песни, в различните страни. Срещаме най-добрите хора, сприятеляваме се, разбираме как дишат, как обичат, как гледат на света. Имаме приятели в много държави. Например в Белгия един пътешественик, който е доста беден за техните стандарти, но е близък с най-добрите художници и музиканти, ни запозна с начина, по който живеят там, а не през призмата на това, което показват обикновено на туристите. В България видяхме страната, нейната душа, нейните очи. На концертите аз фотографирах лицата на хората и това е най-скъпото от пътуването ми. Ще отнеса в Украйна лицата на хората, които изпълняват или слушат авторската песен.

Вестник Компас – Бургас