Руските бардове, част IV: Михаил Анчаров

Хоризонт и зенит

Между нами, друг, все стена, стена…

Михаил Анчаров

Неговата смърт, някак загубила се в треската на нашата перестройка, странно контрастира не само с гръмката му известност в 60-те години на затоплянето, – тихата кончина на Анчаров странно контрастира с всенародно оплакваните други бардове на епохата, като че ли дочакали удобния час, когато загубата да удари най-тежко. Смъртта на Визбор като трамплин изхвърли всеобщия интерес към него, на вълната на този интерес студентският менестрел, певецът на ските и сините планини стана (и заслужено) един от класиците на жанра. До не говорим за Висоцки, чиято смърт направи от полу-нелегалните певци национални герои (и също заслужено, защото събития от такъв мащаб не се случват незаслужено.)

В това отношение тишината около името на Анчаров е и странна, и незаслужена. През всичките 60-ти години в надпреварата по магнетофонната писта той върви наравно с Галич, Окужава, Городницки, Матвеева, Якушева. Без Анчаров този кръг е абсолютно невъзможно да си представиш, той заема в него свое особено, уникално място. Състезавайки се и пресичайки се с другите. Но – без да съвпада с никого: нито в стиховете, нето в тематиката, нито в маниера на пеене, нито в типа артистично поведение.

Висоцки понякога изпълнява негови песни. Анчаров споменава това в автобиографията си мимоходом, без да дава воля на емоциите („това е отделен разговор”). Зад подчертаната сдържаност може да се предположи сянка на досада. Може да се досетиш и за причината за това. Разбира се, на Висоцки не му е необходимо да пее чужди песни като свои, и той никога не го прави, но това, че широката аудитория приема анчаровските песни за песни на Висоцки – това е повече от вероятно. По същия начин, както тази аудитория приписва песни на Городницки на Визбор, който ги изпълнява с несравним чар. Никой не намира нищо особено в тези заменки – през 60-те години бардовете са практически единен кръг, и само по-късната търсения изискват точното авторско разположение. Досадата на Анчаров е по-късна, тя се отнася по-скоро към ситуацията през 80-те години, в някаква степен забравили тези песни, отколкото към Висоцки, с когото Анчаров се е срещал, когато Висоцки е започвал – в ранните 60-ти години.

Срещал се е и с Визбор. Аз бях свидетел на една от тези срещи. В типично московска квартира (струва ми се, че това състезание между бардове направи телевизионния коментатор Любовцев) бяха се натъпкали към 30 души. Домашно угощение не се предвиждаше, всеки беше донесъл по нещо. Нелишеният от хумор домакин направи изложба от донесеното: постави в колонка дузина бутилки коняк, а върху капачката на последната постави малка мандаринка – единственото мезе. Аз описвам този врязал се в паметта ми натюрморт, защото той ми изглежда характерен за епохата на 60-те години, с нейните „кухненски купони”: това не беше пиршество не защото нямаше какво да се купи за трапезата (точно тогава имаше!); но не затова се събирахме; даже и бутилките, боя се, не всичките бяха изпити, макар че купона, започнал късно, беше разчетен за цяла нощ. Цяла нощ аз не издържах, но първата половина от състезанието чух. Анчаров и Визбор седяха един срещу друг с китари в ръце. Масата беше празна (даже май и микрофон нямаше), а в кръг плътно седяха, стояха и, според мен лежаха на пода, слушателите. Визбор като по-млад – започна. Изпя три песни и почтително замълча. Анчаров направи малка пауза и също изпя три песни, и също млъкна, вежливо склонил глава. Мене ме трогна точно тази взаимна коректност. Песните аз ги знаех всичките, това не беше нещо ново; интересна беше обстановката. И поведението – това подчертано отстъпване на мястото. Почти претенциозна учтивост.

А контрастът на фигурите беше поразително ярък. Контраст в маниера на пеене. Контраст във всичко. Живият, риж, светещ, целият един такъв „пухкав” Визбор и Анчаров – сдържан, притеснен, коректен, като че ли „закопчал всички копчета”. Не помня как беше облечен, но усещането беше, че той е в протоколен черен костюм. Той не беше просто красавец. Той беше, ако може така да се каже, концертен красавец: правилни черти на лицето, гладко сресани блестящи черни коси, спокойна изправена осанка, фигурата му „плачеше” за фрак, човек с такава външност би бил добър и като дипломат на прием, и като илюзионист на арената, и като…резидент във „вражеския лагер”.

Може би не случайно биографичната легенда (съпровождаща всеки стойностен бард) приписва на Анчаров нещо тайнствено, секретно. Колкото Визбор е отворен, а Висоцки обърнат наопаки (а Окуджава вежливо прикрит), – толкова Анчаров изглежда херметически затворен. Легендата върви след всеки от тях, понякога съобразявайки се с фактите, понякога не; това че Окуджава е „тъжен войник” някак е свързано с неговата съдба, но като войник-фронтовак се слави и никога невоювалия Визбор (впрочем, той е известен още повече като спортист, алпиец, което е по-близо до истината). Висоцки също се приема за спортист (алпинист), което все още би могло да има реална основа, но това, че в съзнанието на народа е криминален, лагерник – това си е вече образ. Така в случая образът говори повече, отколкото обективната истина!

Биографията на Анчаров е малко известна. Ако се съди по това, което споделя, това е практически „библиография”: пях това и това, писах това и това. Песни, разкази, романи. А преди това? „Преди да избера литературата, опитах много различни занимания. Бях брд, художник, сценарист и даже писах либрето за опери…” Естествено, към тези чисто аристократични работи мълвата трябва да добави нещо по-осезаемо. И тя добавя – „подвизите на разузнавача”.

Тази легенда учудващо съвпада с облика на Анчаров, затова и се поддържа. Коректността и сдържаността намират в него не само маниер на поведение, но и цялостен артистичен облик – това, което у поета съставя „аурата на душата”. Това е образ на човек потаен, безупречен и като че ли малко отвъден. Пришълец. Нещо странно има не само в песните му, но и в начинът му на изпълнение.

Думите се подреждат отчетливо, твърдо, като удари с нож. Артикулацията подсказва правилност, скриваща по-скоро строгата школа, отколкото естественото дишане. Резкият гласов рисунък (през цялото време някъде около речитатива) странно контрастира с елементи на цигански напеви, отвреме-навреме изплуващи от речевия строй като сантиментални въздишки, по-точно, като сантиментални цитати. По принцип това е ритъм на символите, а не ритъм на въздишките! Нищо общо нито със задушевността на Визбор,нито с взривния, неуправляем темперамент на Висоцки, нито с ликуващата ирония на Ким, нито с хармоничния ритъм на Окуджава – именно ритъм на въздишките. Анчаров като че ли пее в броня. Нещо метално се прокрадва в гласа му. Много години по-късно този звук се отрони при Виктор Цой: гласът на отпадналото, не желаещо да се слее, вървящо по различен път съзнание.

Предизвестено е – у Анчаров. „Мъже, търсете Аелита!” Нещо марсианско, звездно, изместено. Привлекателността на лунатичен минувач, вървящ през живота ни по неведоми пътища. От загадъчна сянка към загадъчна сянка. От мъгла в мъгла. „Звук шагов, шагов, да белый туман…» (Звук на стъпки, стъпки, и бяла мъгла.)

Не «бЕлый» – «белЬІй»…Даже странното ударение у Анчаров изглежда необходимо. Езикът е изместен. Може да се каже: «Мы в пахаре чтим целину, в воине – страх врага» («В орача ценим целината, във воина – страхът на врага»), – и по-добре да не се заравяш в логиката на фразата, защото смисълът е в съчленеността на символите. И циганина (не «цыгАна», а «цЬІгана») от покрайнините при Анчаров носи женското име Маша, и това е в същия стил: светът е видян от странния ъгъл на стаеното очаровано съзнание.

И е видян. Описан. Представен е в реални очертания, в детайли, в драматични човешки съдби. В историята на същия този «цЬІган», разбил лавка в гладните военни години. В историята на безногия инвалид, самотно чаткащ с патерици по заледените московски улици на 46-та година. В историята на шофьорът-«звяр», таранещ с триосния МАЗ непроходимите наши пътища. Следвоенната Русия с всичкия й недоимък, щедрост, злоба, великодушие, тъпотия, доверчивост, се изправя в песните на Анчаров. И тук той не случайно е сравняван с поетите от своя кръг. С Галич, Висоцки. И жанрът тук е общ, накрая и Визбор все повече е привлечен от тази форма – подробен «баладичен» разказ, изчерпващ и епизода, и съдбата на човека. Не лирическа «мазка», а директна завладяваща изповед.

Хоризонтът на Анчаров, очертаващ реалната земя, е затворен като че ли от съдби в противоположен план. Като «от небесните хора». Тук е реалност – там «илюзия». Тук ледения вятър на градските покрайнини, там – прозрачни обекти и «въздухът на изкуството». Тук шофьора и инвалида, там – органист на концерт, циркаджия на арената и накрая, главният любимец на 60-те – кралят на интелектуалците: физикът.

Тези романтични герои винаги яко са забити от Анчаров в грубата реалност. Органистът е унизен, останал в сянката на естрадната певица… Циркаджията препуска по кръга, клатят се пискюли, блести позлата, но оттенъка на празнотата е неотстраним от празничната картина: «черви си устните момичето от първия ред» – тя не знае, че тези коне са влизали в атака. Анчаров гледа на света винаги от висока точка ( от «Аелита») и едновременно вижда – безсмислието, пошлостта, обречеността на тази висота. Той е по-твърд от Галич, по-язвителен от Висоцки, по-рязък от Визбор. Сравнете фигурите на шофьорите: при Визбор той е романтичен пътешественик, при Анчаров – минал огън, вода и капаните на славата работяга – четвърта година без отпуск. Сравнете същия този физик – при Галич, когато през устата на огняра разказва как «тези гадове-физиците на бас са врътнали кълбото обратно» и у Анчаров, където той с думите на проститутката разказва: «той работеше в секретен завод, науката наша развиваше, но се потеше и бе притеснен, докато си гащите изуваше…». И тази рязкост на щриха, грубостта на рисунката, този непременно черен подгъв на блестящите бели видения – всичко това съставлява неповторимата окраска на анчаровската лирика, и по какъв начин тя кореспондира със странността на неговото пеене, и открива дълбочинната тема на неговото творчество.

Ключът е посочен от самия Анчаров: Александър Грин. Алените платна след сивите покрайнини на Благуша. Да отплуваш, да заминеш! Благуша е студена и тъмна, «текстилна, крадлива, хлапашка». А Грин е топъл, южен. Анчаров слуша как вият край портите благушинските кучета и пише музика по гриновските стихове за ветрове и кораби. Разказват за това на вдовицата на Грин – в годините преди войната тя все още живее някъде в таганските улички. Водят й Анчаров. С китарата. Старицата заплаква, когато 12-годишният хлапак й изпява: «Южният Кръст за нас сияе в далечината».Той се връща в Благуша, потресен от нейните сълзи.

Южният Кръст сияе в стиховете и песните на Анчаров. Цял живот. Романтичният Грин зеленее, синее, блести. Романтичния свят – с бликовете, отблясъците, отзвуците. Със залповете на цветята, крясъците на лебедите, снежния прах на тройките, летящи към звездите, сребристия смях, блясъка на сабите, салютите над тлеещите руини, над морската пяна, над пътищата, по които бродят поети и безбожници, мускетари и бездомници. Романтичният ореол в стиховете на Анчаров понякога й придава екзотичност, нещо лютиво и непременно нетукашно. Златее, сребрее, зеленее, синее, рижавее, блести и заслепява с всички цветове на дъгата…Освен аленият. Този цвят, най-гриновският, най-точният – не случайно е прикрит при Анчаров. Може би, от уважение – да не цитираш учителя пряко в челото. Но по-скоро от подсъзнателното (или съзнателно) усещане, че истината не се вижда от пръв поглед. Главният цвят е скрит, пречупен, раздробен – в златисти, сребристи, пъстри оттенъци-парчета; той е изкривен, обречен; в този свят той е убит.

Тук според мен е главната тайна на анчаровското светоусещане: романтичната мечта при него по начало е обречена. Всъщност, Анчаров рисува не романтична картина на света, а картина на гибелта на романтичния свят. Разлива се конната лава, отварят се цветовете на парашутите – кораби отлитат към Луната, и загиват конете, пробит е черепа, пробит е парашута, и марсианката знае:«Двете крила на Сина на Небето оваляха в лайна». Анчаров е поет на гаснещите звезди. При него «небето пада на земята». Поет на светлината, преодолявана от мрака. Поет на светло-тъмата. «От ослепителната светлина в света стана тъмно.» Можете да го тълкувате в какъвто си искате контекст – в сегашното време всичко е възожно. При Анчаров всичко е преживяно в конкретността. Мечтае момчето в безпросветната Благуша, а мечтателя ще «кръстят» с цепеница по гърба и изрязаните от него приказни дървени коне ще хвърлят в огъня. Расте момчето под воинските маршове: границата е затворена с катинар, атаката на самураите е отбита, височината е взета, грохот на рижия огън, тропот на белочелия кон, – а от цялата героична епопея остава бръщолевеното на лудия, когото водят в Канатчиковата вила, а той така и не дава на санитарите граничарската си фуражка.

Предвоенните зари се отразяват в стиховете като безумни отблясъци. Анчаров е от това поколение белязани, чиято съдба е да умрат за Световната Ревюлюция, а те са и щастливи, когато започват да мрат. Сред огъня, войната някакси заобикаля Анчаров, не забива неговата лирика в земята, не я навежда в окопа, както лириката на Слуцки, Межиров, Самойлов, тя не го прави тъжен войник, както героя на Окуджава. Тук варианта е по-близък до Коржавински (или до съдбата на Юрий Трифонов): човекът от военното поколение по стечение на обстоятелствата и изместен към следващото поколение: към невоювалите. Към неповредените мечтатели. Той продължава да носи мечтата в сърцето и то се овъгля.

Мирната литературна съдба на Анчаров прикрива тези горящи въглени. Той става професионален писател, издава няколко книги с проза. Аз съм писал за тях, «но това е отделен разговор». Мога само да кажа, че благополучието на писателската му съдба е проблематично. Макар, че успеха е налице. Даже снимат телевизионно предаване по сценарий на Анчаров и то се харесва на Л.И.Брежнев. Това е много остър момент в писателската съдба и веднага не можеш да разбереш дали е щастлив. «Поетът в Русия е повече от поет» – на един му се налага да се оправдава, че е бил против властта, на друг – че се е харесал на тази власт.

Понякога ми се случваше да срещна Михаил Леонидович в последните години на живота му. Мек пуловер, мека усмивка. Той не се включваше в никакви протестни акции, нито в други гръмки дела на прокълнатия застой и опияняващата гласност. Той беше, може би, най-тихият, най-скромният от бардовете на великата епоха. Край него е ослепителния бунт на Висоцки, всемирното изгнание на Галич, жилещият смях на Ким, укрил се с псевдоним от ответните удари на властта, язвителната вежливост на Окуджава, неуязвима в своята много тънка опозиционност. Бунтът ставаше все по-ярък. Започна нова епоха – орис, тежка орис, съдбовна за ценностите на предишната епоха. Тихият Анчаров, човекът с мекия пуловер, като че ли оставаше там, в миналото, в 60-те романтични години.

За сведение на бъдещите историци на песента. Анчаров наистина пише през 60-те години няколко текста, превърнали се в класика. «Огледалото на водите», «Село Миксуница», «Тополова виелица», «МАЗ», «Аелита»… Но «Богопомазаните» е написана още в 50-те. «Девойко, хей, почакай!», «Песен за лудия», «Кап-кап» – всичко това е 1957 година. А «Малката русалка», «Царските дъщери», «В далечната германска страна», пленителното «В слънчевата утрин в сянката» – това се 40-те, в по-голямата си част 1943-та! Пеят се – 20, 30 години по-късно – като току-що създадени. Ще се пеят ли и по-нататък? Какво? От кого? Знае ли някой какво ще остане за историята и какво – за бъдните поколения? Какво ще изучават, какво – ще пеят!

Може би ето това тихо, тъжно, дълбоко съзвучно с мен, най-любимото ми от Анчаров:

Звук шагов, шагов, да белый туман | Звук на стъпки и бяла мъгла

На работу люди спешат, спешат. | За работа хората, бързат, бързат.

Общий звук шагов – будто общий шаг, | Звукът общ от стъпки – като обща стъпка.

Будто лодка проходит по камышам. | Като лодка, минаваща през тръстиката.

В тех шагах, шагах – и твои шаги. | В тези стъпки, стъпки – са и твойте стъпки.

В тех шагах, шагах – и моя печаль | В тези стъпки, стъпки – е моята тъга.

Между нами, друг, все стена, стена, | Между нас издигната е истинска стена,

Да не та стена, что из кирпича. | И не е от тухли здравата стена.

Ты уходишь, друг, от меня, меня. | Ето, ти си тръгваш от мен, от мен.

Отзвенела вдруг память о ночах. | Споменът за нощите отзвънява в мен.

Где-то в тех ночах соловьи звенят, | В тези нощи някъде славеят ни пя,

Где-то в тех ночах ручеек зачах. | В тези нощи някъде ручейче заспа.

И не видно лиц – все шаги одни. | И лица не виждаш, само стъпки, стъпки.

Все шаги, шаги, все обман, обман. | Само стъпки, стъпки и лъжи, лъжи.

Не моря легли, а слепые дни. | Не морета лягат, само слепи дни.

Не белы снеги, а седой туман. | Не снегове бели, а бели мъгли.

Не се виждат лица. Отблясъци. Не се чуват думи. Отзвуци. Отражения на зарево и битки. Беловласа мъгла. Пронизваща тъга.

Тук е зенитът на Михаил Анчаров. Точката на събиране на неговите хоризонти. Небе, паднало на земята. Светлина, заслепяваща до тъма. | Превод: Христо Граматиков

Бардове в Равда съчетаха Джулая с “Морски струни ’2011″

Въпреки всичко, традицията беше съхранена

Наскоро се състоя XII-ото издание на Националната творческа среща “Морски струни”. Този път обаче българските бардове се събраха не в Несебър, а в Равда.

Срещата беше под въпрос до последния момент, защото община Несебър оттегли подкрепата си за нея. Няма пари, заявиха общинските служители и оставиха организаторите от инициативния комитет сами да се справят с възникналата особена ситуация. За щастие, кметството в Равда се оказа гостоприемно и в лицето на кмета г-н Андон Бакалов и на гл. счетоводител г-жа Елена Николова прие идеята фестивалът да се случи на територията на селото. За успешното провеждане на форума огромна беше заслугата и на г-жа Мария Ангелова, а само броени дни преди началото се намериха и средства, с които бяха заплатени нощувките на участниците, настанени в почивна база “Чайка” на Сливенския лагер. Парите за нощувки, реклама, архив на събитието и награден фонд осигури г-н Кирил Киров – общински съветник, жител на Равда.

Особеното в тазгодишната среща бе, че тя се проведе веднага след едно друго вълнуващо събитие на морския бряг – посрещането на слънцето на 1 юли или т. нар. “Джулай”. По стара традиция от години край морето в местността “Боруна” се събират много хора с китари, бира, палатки, спални чували… На 30 юни срещу 1 юли те бяха повече от 35 души – различни по възраст, но обединени от любовта си към природата, музиката и свободата на духа. Китарите звъняха около три огъня, за които младежите от Равда ритуално бяха събирали дърва месеци наред… Бардове от цяла България изпълниха най-красивите морски песни. Феновет ги аплодираха и така неусетно премина нощта, за да се покаже слънчевият диск откъм нос Емине. Познати и непознати се прегръщаха и поздравяваха под звуците на “July Morning”, защото за пореден път хитът на Uriah Heep свърза душите им и ги поведе заедно по слънчевата пътека към утрото… Сред осъмналите на брега беше и едно 6-месечно бебе – Николай от София, бъдещ фен, а може би и поет с китара.

Само няколко часа по-късно – в 19.00 ч. в концертната зала на кметство Равда г-н Бакалов откри дванадесетата творческа среща “Морски струни”. Веднага след това започнаха и концертите. В първия ден от програмата чухме изпълнения на Виктор Макаров и Пламен Димитров (дебют) от София, на Татяна Йотова от Айтос, на Геновева Цандева и Бойчо Иванов от Пловдив, на Емил Димов – Бачеда от Бургас, на Иван и Живка Ненкови от Несебър. Неотложни ангажименти принудиха бардът Краси Недев от Сливен да се прибере обратно в града на сините камъни, без да успее да се появи на сцената. Приветствия до участниците в срещата изпратиха Пламен Ставрев, Стефан Диомов, Росен Сеновски, Тони Димитрова, Гинчо Павлов, Росица Бъчварова, Валери Грешков, Румен Спасов… Много от пожеланията за успех дойдоха и чрез социалната мрежа “Facebook”, на страницата на обявената бардовска проява. В залата на кметството беше оформен щанд с книги и албуми на бардове. Организаторите дадоха възможност на всеки автор в 5-минутно експозе да представи своите творби, които посетителите можеха да си закупят с автографи. Програмата “течеше” при отворени врати, което позволи и на много чуждестранни туристи и гости на курорта да попаднат на купона… За приятелите на бардовската традиция се състоя специален концерт под надслов “Пока земля еще вертится…” с песни от руски бардове и песни от кинофилми. Иван и Живка Ненкови пък зарадваха феновете на сатиричната песен с пародии, автопародии и хитове от репертоара на НЛО в концерта “Какво е всъщност НАТО-то…”. Програмата продължи с незабравимите хитове на Асен Масларски от рубриката “Огън на брега” и неусетно се пренесе на територията на вила “Чайка”, където бардове и фенове спретнаха дълга маса и над морето отново се понесоха китарни акорди в очакване на изгрева…

И на 2 юли времето се оказа благосклонно. Проявите от втория ден на срещата започнаха едва към 18 часа, за да могат поетите с китара да отидат и малко на плаж… Този път акцентът падна върху словесното творчество на авторите. От дружество “Български писател” – Бургас дойдоха поетите Росен Друмев, Калина Тельянова и Манол Манолов, към тях в Равда се присъедини Лилия Тълпигова (която членува в същото дружество), а в шофьора на групата разпознахме певецът Захари Чернев. Бургаските творци представиха хайку антологията “Приливна вълна”, алманаха “Поетичен Бургас” и списание “Море”. Прозвучаха стихове от десетки автори, включени в изброените издания, а Лилия прочете свои нови, непубликувани още стихове.

Захари Чернев поздрави участниците и гостите в “Морски струни – 2011” с песните “Лирическая” на Владимир Висоцкий и “А сад адио” от филма “Горещ вятър”. Концертът “У дома” на Геновева Цандева и Бойчо Иванов премина като красиво послание и зов за повече обич към хората около нас. Пловдивчанката, която е родом от Северна България, представи своя авторски албум “Молитва за Ловеч”, подкрепяна виртуозно от китариста Бойчо Иванов. Пак от Пловдив пристигна с гръм и трясък бургазлията Краси Йорданов, който завладя публиката, редувайки лирични балади и сатирични парчета от 80-те до наши дни… Неговото шоу беше озаглавено “Див козел на морския бряг” и неукротимата му енергия се изля вместо дъжд над всички нарочно или случайно попаднали в залата…

От 21 часа започна концертът на открито, специално подготвен за жителите и гостите на Равда. На площада пред кметството свои авторски песни изпълниха всички бардове, а към тях се присъедини и Христо Граматиков – бургаски автор, поет и музикант. Кметът г-н Андон Бакалов връчи грамоти за участие на изпълнителите и заяви, че те винаги ще бъдат добре дошли на това място, което два поредни дни огласяха с песните и стиховете си. След връчването на грамотите Иван и Живка Ненкови отправиха поздрав към руските туристи, събрани на площада с песни на “Любе”, Филип Киркоров и Григорий Лепс. Концертът завърши с хита на Стефан Диомов и Пейо Пантелеев “Здравей, как си…”, бардове и гости запяха заедно и може би станаха малко по-добри…

Дванадесетото издание на “Морски струни” не излъчи победител с най-добра песен на морска тематика. Подходяща за конкурса се оказа само една творба – на Геновева Цандева и Бойко Иванов, които нямаше как да се състезават със самите себе си. Организаторите предложиха все пак песента да прозвучи, като авторите запазват правото си да се състезават със същата песен и следващата година. Наградата за цялостно творчество и принос към движението на българските бардове беше присъдена на Краси Йоранов. За особени заслуги при организирането и провеждането на срещата, другата голяма награда получи г-жа Мария Ангелова от Равда. Вечерта продължи с изпълнения на Божана Иванова и концерт на развълнувания-изненадан-стреснат-трогнат и очарован лауреат Краси Йорданов. Излишно е да се уточнява, че бардовете си обещаха да се срещнат и през 2012 г. край морето, а после пак заформиха скромна трапеза с бира и цаца, за да дочакат за пореден път изгрева на Слънцето над Равда…

От мястото на събитието: Иван Ненков – Наш Спец. Мореспондент

За барда и за Харманли

Има една триада: Харманли – Гриша Трифонов – поезия. Животът си се движи напред и назад по нея и си прави каквото си ще. Но веднъж годишно трите елемента зазвучават в акорд като струни на някакъв триструнен инструмент. Тогава към града-герой (двусловът ми е наследство от Владо Левков, светла му памет!) се отправят известно количество хора, автори и/или поклонници на написаната, прочетена и/или изпята поезия. По парадоксалния начин, по който тъкмо хората на умното и/или шантаво слово понякога раждат литературен кич, те нарекоха навремето сбирката “Поетични струни”, а себе си “поети/поетеси с китара”. Естествено, веднага започнаха да се подиграват и обиграват формулировките, измисляйки по-поносимото ПоКи (от “поети с китара”). Аз пък наричам за себе си събитието просто “Харманли”, където първата вечер е като джоб към втората, която се счита за същинската. За какво служи вечерта-джоб? Според Гришата, за да се напият, които ще се напиват и след това да си отспят. Не че на същинската вечер не се пие, но да не е стръвно и да не се превръща от средство в цел. Щото основното тук е срещата с покитата-приятели, което в случая означава надприказване, надсмиване, надпяване, надбабаитстване и пр.

“Харманли” не е фестивал, а ритуална среща, която протича в цикличното време на фолклорния човек. Основното – но не единствено – като тема е “Помниш ли, когато…”. И понеже критикът у мен така и не ще да умре – въпреки невъзможността за изява при тая днешна преса с нейните “приоритети” – по навик се заслушах “концертно” в протичането на празника, вместо да му се отдам. Седиш ли обаче дистанциран, ти все едно не го виждаш, ни чуваш и почваш да скучаеш, питайки “ама защо сега четат стихове тия (неинтересните), вместо ония (талантливите)?” Всъщност, “Харманли” е всичко, той е една синкретика, в него трябва да си, а не да го гледаш като шоу. Така че аз там май вече няма да ходя; моето участие в ролята на “обичаната от всички Розмари” (мил анонс на барда Краси Йорданов при появата ми в клуба, който някога дисидентстваше в “Ален мак” с куплетните си “Разговор с Тангра…”, а днес е издал стихосбирката “Лунясвам”) свърши.

Какво все пак запомних, откроих, проумях? Запомних фойерверките: безумно смешните и хапливи куплети на Гинчо Павлов, високо извисената изява на (и около) Гриша Трифонов (честван като “звезда за очите ни”), умното-остроумно слово на Асен Сираков, мощната музикантска изява на Пламен Ставрев, светилото на Бургас, още по-мощната изява на Асен Масларскипоради подкрепата на Масларски-син (възмъжаващият Борко!), поетично-нежният сред всички тия “грубияни” Валери Станков, езотеричните песни на появилата се от своята далечна Силистра Маргарита Друмева (Боже, какво става с тази държава, Силистра обезлюдява, няма какво да се работи – и яде…). Запомних още не, ами преливам от неизтощимото, безкрайно, искрометно дрънкане на Христо Карастоянов околовръст. Това – звездите. И веднага до тях Краси Йорданов, Невен Кидеров, поетът-дърводелец, младият Иво Георгиев от Кърджали, многообещаващ и бързо авансиращ, Роберт Леви, разбира се, Пламен Александров… Забелязах, че “Харманли” расте: нявгаж бяха група, сега са може би стотици. Забелязах, че младите стават повече от “старите” и че пеят и четат, каквото и колкото си искат. Просто си я има, сама-саменичка, една “воля за Харманли”.