Руските бардове, част IV: Михаил Анчаров

Хоризонт и зенит

Между нами, друг, все стена, стена…

Михаил Анчаров

Неговата смърт, някак загубила се в треската на нашата перестройка, странно контрастира не само с гръмката му известност в 60-те години на затоплянето, – тихата кончина на Анчаров странно контрастира с всенародно оплакваните други бардове на епохата, като че ли дочакали удобния час, когато загубата да удари най-тежко. Смъртта на Визбор като трамплин изхвърли всеобщия интерес към него, на вълната на този интерес студентският менестрел, певецът на ските и сините планини стана (и заслужено) един от класиците на жанра. До не говорим за Висоцки, чиято смърт направи от полу-нелегалните певци национални герои (и също заслужено, защото събития от такъв мащаб не се случват незаслужено.)

В това отношение тишината около името на Анчаров е и странна, и незаслужена. През всичките 60-ти години в надпреварата по магнетофонната писта той върви наравно с Галич, Окужава, Городницки, Матвеева, Якушева. Без Анчаров този кръг е абсолютно невъзможно да си представиш, той заема в него свое особено, уникално място. Състезавайки се и пресичайки се с другите. Но – без да съвпада с никого: нито в стиховете, нето в тематиката, нито в маниера на пеене, нито в типа артистично поведение.

Висоцки понякога изпълнява негови песни. Анчаров споменава това в автобиографията си мимоходом, без да дава воля на емоциите („това е отделен разговор”). Зад подчертаната сдържаност може да се предположи сянка на досада. Може да се досетиш и за причината за това. Разбира се, на Висоцки не му е необходимо да пее чужди песни като свои, и той никога не го прави, но това, че широката аудитория приема анчаровските песни за песни на Висоцки – това е повече от вероятно. По същия начин, както тази аудитория приписва песни на Городницки на Визбор, който ги изпълнява с несравним чар. Никой не намира нищо особено в тези заменки – през 60-те години бардовете са практически единен кръг, и само по-късната търсения изискват точното авторско разположение. Досадата на Анчаров е по-късна, тя се отнася по-скоро към ситуацията през 80-те години, в някаква степен забравили тези песни, отколкото към Висоцки, с когото Анчаров се е срещал, когато Висоцки е започвал – в ранните 60-ти години.

Срещал се е и с Визбор. Аз бях свидетел на една от тези срещи. В типично московска квартира (струва ми се, че това състезание между бардове направи телевизионния коментатор Любовцев) бяха се натъпкали към 30 души. Домашно угощение не се предвиждаше, всеки беше донесъл по нещо. Нелишеният от хумор домакин направи изложба от донесеното: постави в колонка дузина бутилки коняк, а върху капачката на последната постави малка мандаринка – единственото мезе. Аз описвам този врязал се в паметта ми натюрморт, защото той ми изглежда характерен за епохата на 60-те години, с нейните „кухненски купони”: това не беше пиршество не защото нямаше какво да се купи за трапезата (точно тогава имаше!); но не затова се събирахме; даже и бутилките, боя се, не всичките бяха изпити, макар че купона, започнал късно, беше разчетен за цяла нощ. Цяла нощ аз не издържах, но първата половина от състезанието чух. Анчаров и Визбор седяха един срещу друг с китари в ръце. Масата беше празна (даже май и микрофон нямаше), а в кръг плътно седяха, стояха и, според мен лежаха на пода, слушателите. Визбор като по-млад – започна. Изпя три песни и почтително замълча. Анчаров направи малка пауза и също изпя три песни, и също млъкна, вежливо склонил глава. Мене ме трогна точно тази взаимна коректност. Песните аз ги знаех всичките, това не беше нещо ново; интересна беше обстановката. И поведението – това подчертано отстъпване на мястото. Почти претенциозна учтивост.

А контрастът на фигурите беше поразително ярък. Контраст в маниера на пеене. Контраст във всичко. Живият, риж, светещ, целият един такъв „пухкав” Визбор и Анчаров – сдържан, притеснен, коректен, като че ли „закопчал всички копчета”. Не помня как беше облечен, но усещането беше, че той е в протоколен черен костюм. Той не беше просто красавец. Той беше, ако може така да се каже, концертен красавец: правилни черти на лицето, гладко сресани блестящи черни коси, спокойна изправена осанка, фигурата му „плачеше” за фрак, човек с такава външност би бил добър и като дипломат на прием, и като илюзионист на арената, и като…резидент във „вражеския лагер”.

Може би не случайно биографичната легенда (съпровождаща всеки стойностен бард) приписва на Анчаров нещо тайнствено, секретно. Колкото Визбор е отворен, а Висоцки обърнат наопаки (а Окуджава вежливо прикрит), – толкова Анчаров изглежда херметически затворен. Легендата върви след всеки от тях, понякога съобразявайки се с фактите, понякога не; това че Окуджава е „тъжен войник” някак е свързано с неговата съдба, но като войник-фронтовак се слави и никога невоювалия Визбор (впрочем, той е известен още повече като спортист, алпиец, което е по-близо до истината). Висоцки също се приема за спортист (алпинист), което все още би могло да има реална основа, но това, че в съзнанието на народа е криминален, лагерник – това си е вече образ. Така в случая образът говори повече, отколкото обективната истина!

Биографията на Анчаров е малко известна. Ако се съди по това, което споделя, това е практически „библиография”: пях това и това, писах това и това. Песни, разкази, романи. А преди това? „Преди да избера литературата, опитах много различни занимания. Бях брд, художник, сценарист и даже писах либрето за опери…” Естествено, към тези чисто аристократични работи мълвата трябва да добави нещо по-осезаемо. И тя добавя – „подвизите на разузнавача”.

Тази легенда учудващо съвпада с облика на Анчаров, затова и се поддържа. Коректността и сдържаността намират в него не само маниер на поведение, но и цялостен артистичен облик – това, което у поета съставя „аурата на душата”. Това е образ на човек потаен, безупречен и като че ли малко отвъден. Пришълец. Нещо странно има не само в песните му, но и в начинът му на изпълнение.

Думите се подреждат отчетливо, твърдо, като удари с нож. Артикулацията подсказва правилност, скриваща по-скоро строгата школа, отколкото естественото дишане. Резкият гласов рисунък (през цялото време някъде около речитатива) странно контрастира с елементи на цигански напеви, отвреме-навреме изплуващи от речевия строй като сантиментални въздишки, по-точно, като сантиментални цитати. По принцип това е ритъм на символите, а не ритъм на въздишките! Нищо общо нито със задушевността на Визбор,нито с взривния, неуправляем темперамент на Висоцки, нито с ликуващата ирония на Ким, нито с хармоничния ритъм на Окуджава – именно ритъм на въздишките. Анчаров като че ли пее в броня. Нещо метално се прокрадва в гласа му. Много години по-късно този звук се отрони при Виктор Цой: гласът на отпадналото, не желаещо да се слее, вървящо по различен път съзнание.

Предизвестено е – у Анчаров. „Мъже, търсете Аелита!” Нещо марсианско, звездно, изместено. Привлекателността на лунатичен минувач, вървящ през живота ни по неведоми пътища. От загадъчна сянка към загадъчна сянка. От мъгла в мъгла. „Звук шагов, шагов, да белый туман…» (Звук на стъпки, стъпки, и бяла мъгла.)

Не «бЕлый» – «белЬІй»…Даже странното ударение у Анчаров изглежда необходимо. Езикът е изместен. Може да се каже: «Мы в пахаре чтим целину, в воине – страх врага» («В орача ценим целината, във воина – страхът на врага»), – и по-добре да не се заравяш в логиката на фразата, защото смисълът е в съчленеността на символите. И циганина (не «цыгАна», а «цЬІгана») от покрайнините при Анчаров носи женското име Маша, и това е в същия стил: светът е видян от странния ъгъл на стаеното очаровано съзнание.

И е видян. Описан. Представен е в реални очертания, в детайли, в драматични човешки съдби. В историята на същия този «цЬІган», разбил лавка в гладните военни години. В историята на безногия инвалид, самотно чаткащ с патерици по заледените московски улици на 46-та година. В историята на шофьорът-«звяр», таранещ с триосния МАЗ непроходимите наши пътища. Следвоенната Русия с всичкия й недоимък, щедрост, злоба, великодушие, тъпотия, доверчивост, се изправя в песните на Анчаров. И тук той не случайно е сравняван с поетите от своя кръг. С Галич, Висоцки. И жанрът тук е общ, накрая и Визбор все повече е привлечен от тази форма – подробен «баладичен» разказ, изчерпващ и епизода, и съдбата на човека. Не лирическа «мазка», а директна завладяваща изповед.

Хоризонтът на Анчаров, очертаващ реалната земя, е затворен като че ли от съдби в противоположен план. Като «от небесните хора». Тук е реалност – там «илюзия». Тук ледения вятър на градските покрайнини, там – прозрачни обекти и «въздухът на изкуството». Тук шофьора и инвалида, там – органист на концерт, циркаджия на арената и накрая, главният любимец на 60-те – кралят на интелектуалците: физикът.

Тези романтични герои винаги яко са забити от Анчаров в грубата реалност. Органистът е унизен, останал в сянката на естрадната певица… Циркаджията препуска по кръга, клатят се пискюли, блести позлата, но оттенъка на празнотата е неотстраним от празничната картина: «черви си устните момичето от първия ред» – тя не знае, че тези коне са влизали в атака. Анчаров гледа на света винаги от висока точка ( от «Аелита») и едновременно вижда – безсмислието, пошлостта, обречеността на тази висота. Той е по-твърд от Галич, по-язвителен от Висоцки, по-рязък от Визбор. Сравнете фигурите на шофьорите: при Визбор той е романтичен пътешественик, при Анчаров – минал огън, вода и капаните на славата работяга – четвърта година без отпуск. Сравнете същия този физик – при Галич, когато през устата на огняра разказва как «тези гадове-физиците на бас са врътнали кълбото обратно» и у Анчаров, където той с думите на проститутката разказва: «той работеше в секретен завод, науката наша развиваше, но се потеше и бе притеснен, докато си гащите изуваше…». И тази рязкост на щриха, грубостта на рисунката, този непременно черен подгъв на блестящите бели видения – всичко това съставлява неповторимата окраска на анчаровската лирика, и по какъв начин тя кореспондира със странността на неговото пеене, и открива дълбочинната тема на неговото творчество.

Ключът е посочен от самия Анчаров: Александър Грин. Алените платна след сивите покрайнини на Благуша. Да отплуваш, да заминеш! Благуша е студена и тъмна, «текстилна, крадлива, хлапашка». А Грин е топъл, южен. Анчаров слуша как вият край портите благушинските кучета и пише музика по гриновските стихове за ветрове и кораби. Разказват за това на вдовицата на Грин – в годините преди войната тя все още живее някъде в таганските улички. Водят й Анчаров. С китарата. Старицата заплаква, когато 12-годишният хлапак й изпява: «Южният Кръст за нас сияе в далечината».Той се връща в Благуша, потресен от нейните сълзи.

Южният Кръст сияе в стиховете и песните на Анчаров. Цял живот. Романтичният Грин зеленее, синее, блести. Романтичния свят – с бликовете, отблясъците, отзвуците. Със залповете на цветята, крясъците на лебедите, снежния прах на тройките, летящи към звездите, сребристия смях, блясъка на сабите, салютите над тлеещите руини, над морската пяна, над пътищата, по които бродят поети и безбожници, мускетари и бездомници. Романтичният ореол в стиховете на Анчаров понякога й придава екзотичност, нещо лютиво и непременно нетукашно. Златее, сребрее, зеленее, синее, рижавее, блести и заслепява с всички цветове на дъгата…Освен аленият. Този цвят, най-гриновският, най-точният – не случайно е прикрит при Анчаров. Може би, от уважение – да не цитираш учителя пряко в челото. Но по-скоро от подсъзнателното (или съзнателно) усещане, че истината не се вижда от пръв поглед. Главният цвят е скрит, пречупен, раздробен – в златисти, сребристи, пъстри оттенъци-парчета; той е изкривен, обречен; в този свят той е убит.

Тук според мен е главната тайна на анчаровското светоусещане: романтичната мечта при него по начало е обречена. Всъщност, Анчаров рисува не романтична картина на света, а картина на гибелта на романтичния свят. Разлива се конната лава, отварят се цветовете на парашутите – кораби отлитат към Луната, и загиват конете, пробит е черепа, пробит е парашута, и марсианката знае:«Двете крила на Сина на Небето оваляха в лайна». Анчаров е поет на гаснещите звезди. При него «небето пада на земята». Поет на светлината, преодолявана от мрака. Поет на светло-тъмата. «От ослепителната светлина в света стана тъмно.» Можете да го тълкувате в какъвто си искате контекст – в сегашното време всичко е възожно. При Анчаров всичко е преживяно в конкретността. Мечтае момчето в безпросветната Благуша, а мечтателя ще «кръстят» с цепеница по гърба и изрязаните от него приказни дървени коне ще хвърлят в огъня. Расте момчето под воинските маршове: границата е затворена с катинар, атаката на самураите е отбита, височината е взета, грохот на рижия огън, тропот на белочелия кон, – а от цялата героична епопея остава бръщолевеното на лудия, когото водят в Канатчиковата вила, а той така и не дава на санитарите граничарската си фуражка.

Предвоенните зари се отразяват в стиховете като безумни отблясъци. Анчаров е от това поколение белязани, чиято съдба е да умрат за Световната Ревюлюция, а те са и щастливи, когато започват да мрат. Сред огъня, войната някакси заобикаля Анчаров, не забива неговата лирика в земята, не я навежда в окопа, както лириката на Слуцки, Межиров, Самойлов, тя не го прави тъжен войник, както героя на Окуджава. Тук варианта е по-близък до Коржавински (или до съдбата на Юрий Трифонов): човекът от военното поколение по стечение на обстоятелствата и изместен към следващото поколение: към невоювалите. Към неповредените мечтатели. Той продължава да носи мечтата в сърцето и то се овъгля.

Мирната литературна съдба на Анчаров прикрива тези горящи въглени. Той става професионален писател, издава няколко книги с проза. Аз съм писал за тях, «но това е отделен разговор». Мога само да кажа, че благополучието на писателската му съдба е проблематично. Макар, че успеха е налице. Даже снимат телевизионно предаване по сценарий на Анчаров и то се харесва на Л.И.Брежнев. Това е много остър момент в писателската съдба и веднага не можеш да разбереш дали е щастлив. «Поетът в Русия е повече от поет» – на един му се налага да се оправдава, че е бил против властта, на друг – че се е харесал на тази власт.

Понякога ми се случваше да срещна Михаил Леонидович в последните години на живота му. Мек пуловер, мека усмивка. Той не се включваше в никакви протестни акции, нито в други гръмки дела на прокълнатия застой и опияняващата гласност. Той беше, може би, най-тихият, най-скромният от бардовете на великата епоха. Край него е ослепителния бунт на Висоцки, всемирното изгнание на Галич, жилещият смях на Ким, укрил се с псевдоним от ответните удари на властта, язвителната вежливост на Окуджава, неуязвима в своята много тънка опозиционност. Бунтът ставаше все по-ярък. Започна нова епоха – орис, тежка орис, съдбовна за ценностите на предишната епоха. Тихият Анчаров, човекът с мекия пуловер, като че ли оставаше там, в миналото, в 60-те романтични години.

За сведение на бъдещите историци на песента. Анчаров наистина пише през 60-те години няколко текста, превърнали се в класика. «Огледалото на водите», «Село Миксуница», «Тополова виелица», «МАЗ», «Аелита»… Но «Богопомазаните» е написана още в 50-те. «Девойко, хей, почакай!», «Песен за лудия», «Кап-кап» – всичко това е 1957 година. А «Малката русалка», «Царските дъщери», «В далечната германска страна», пленителното «В слънчевата утрин в сянката» – това се 40-те, в по-голямата си част 1943-та! Пеят се – 20, 30 години по-късно – като току-що създадени. Ще се пеят ли и по-нататък? Какво? От кого? Знае ли някой какво ще остане за историята и какво – за бъдните поколения? Какво ще изучават, какво – ще пеят!

Може би ето това тихо, тъжно, дълбоко съзвучно с мен, най-любимото ми от Анчаров:

Звук шагов, шагов, да белый туман | Звук на стъпки и бяла мъгла

На работу люди спешат, спешат. | За работа хората, бързат, бързат.

Общий звук шагов – будто общий шаг, | Звукът общ от стъпки – като обща стъпка.

Будто лодка проходит по камышам. | Като лодка, минаваща през тръстиката.

В тех шагах, шагах – и твои шаги. | В тези стъпки, стъпки – са и твойте стъпки.

В тех шагах, шагах – и моя печаль | В тези стъпки, стъпки – е моята тъга.

Между нами, друг, все стена, стена, | Между нас издигната е истинска стена,

Да не та стена, что из кирпича. | И не е от тухли здравата стена.

Ты уходишь, друг, от меня, меня. | Ето, ти си тръгваш от мен, от мен.

Отзвенела вдруг память о ночах. | Споменът за нощите отзвънява в мен.

Где-то в тех ночах соловьи звенят, | В тези нощи някъде славеят ни пя,

Где-то в тех ночах ручеек зачах. | В тези нощи някъде ручейче заспа.

И не видно лиц – все шаги одни. | И лица не виждаш, само стъпки, стъпки.

Все шаги, шаги, все обман, обман. | Само стъпки, стъпки и лъжи, лъжи.

Не моря легли, а слепые дни. | Не морета лягат, само слепи дни.

Не белы снеги, а седой туман. | Не снегове бели, а бели мъгли.

Не се виждат лица. Отблясъци. Не се чуват думи. Отзвуци. Отражения на зарево и битки. Беловласа мъгла. Пронизваща тъга.

Тук е зенитът на Михаил Анчаров. Точката на събиране на неговите хоризонти. Небе, паднало на земята. Светлина, заслепяваща до тъма. | Превод: Христо Граматиков

Бардове в Равда съчетаха Джулая с “Морски струни ’2011″

Въпреки всичко, традицията беше съхранена

Наскоро се състоя XII-ото издание на Националната творческа среща “Морски струни”. Този път обаче българските бардове се събраха не в Несебър, а в Равда.

Срещата беше под въпрос до последния момент, защото община Несебър оттегли подкрепата си за нея. Няма пари, заявиха общинските служители и оставиха организаторите от инициативния комитет сами да се справят с възникналата особена ситуация. За щастие, кметството в Равда се оказа гостоприемно и в лицето на кмета г-н Андон Бакалов и на гл. счетоводител г-жа Елена Николова прие идеята фестивалът да се случи на територията на селото. За успешното провеждане на форума огромна беше заслугата и на г-жа Мария Ангелова, а само броени дни преди началото се намериха и средства, с които бяха заплатени нощувките на участниците, настанени в почивна база “Чайка” на Сливенския лагер. Парите за нощувки, реклама, архив на събитието и награден фонд осигури г-н Кирил Киров – общински съветник, жител на Равда.

Особеното в тазгодишната среща бе, че тя се проведе веднага след едно друго вълнуващо събитие на морския бряг – посрещането на слънцето на 1 юли или т. нар. “Джулай”. По стара традиция от години край морето в местността “Боруна” се събират много хора с китари, бира, палатки, спални чували… На 30 юни срещу 1 юли те бяха повече от 35 души – различни по възраст, но обединени от любовта си към природата, музиката и свободата на духа. Китарите звъняха около три огъня, за които младежите от Равда ритуално бяха събирали дърва месеци наред… Бардове от цяла България изпълниха най-красивите морски песни. Феновет ги аплодираха и така неусетно премина нощта, за да се покаже слънчевият диск откъм нос Емине. Познати и непознати се прегръщаха и поздравяваха под звуците на “July Morning”, защото за пореден път хитът на Uriah Heep свърза душите им и ги поведе заедно по слънчевата пътека към утрото… Сред осъмналите на брега беше и едно 6-месечно бебе – Николай от София, бъдещ фен, а може би и поет с китара.

Само няколко часа по-късно – в 19.00 ч. в концертната зала на кметство Равда г-н Бакалов откри дванадесетата творческа среща “Морски струни”. Веднага след това започнаха и концертите. В първия ден от програмата чухме изпълнения на Виктор Макаров и Пламен Димитров (дебют) от София, на Татяна Йотова от Айтос, на Геновева Цандева и Бойчо Иванов от Пловдив, на Емил Димов – Бачеда от Бургас, на Иван и Живка Ненкови от Несебър. Неотложни ангажименти принудиха бардът Краси Недев от Сливен да се прибере обратно в града на сините камъни, без да успее да се появи на сцената. Приветствия до участниците в срещата изпратиха Пламен Ставрев, Стефан Диомов, Росен Сеновски, Тони Димитрова, Гинчо Павлов, Росица Бъчварова, Валери Грешков, Румен Спасов… Много от пожеланията за успех дойдоха и чрез социалната мрежа “Facebook”, на страницата на обявената бардовска проява. В залата на кметството беше оформен щанд с книги и албуми на бардове. Организаторите дадоха възможност на всеки автор в 5-минутно експозе да представи своите творби, които посетителите можеха да си закупят с автографи. Програмата “течеше” при отворени врати, което позволи и на много чуждестранни туристи и гости на курорта да попаднат на купона… За приятелите на бардовската традиция се състоя специален концерт под надслов “Пока земля еще вертится…” с песни от руски бардове и песни от кинофилми. Иван и Живка Ненкови пък зарадваха феновете на сатиричната песен с пародии, автопародии и хитове от репертоара на НЛО в концерта “Какво е всъщност НАТО-то…”. Програмата продължи с незабравимите хитове на Асен Масларски от рубриката “Огън на брега” и неусетно се пренесе на територията на вила “Чайка”, където бардове и фенове спретнаха дълга маса и над морето отново се понесоха китарни акорди в очакване на изгрева…

И на 2 юли времето се оказа благосклонно. Проявите от втория ден на срещата започнаха едва към 18 часа, за да могат поетите с китара да отидат и малко на плаж… Този път акцентът падна върху словесното творчество на авторите. От дружество “Български писател” – Бургас дойдоха поетите Росен Друмев, Калина Тельянова и Манол Манолов, към тях в Равда се присъедини Лилия Тълпигова (която членува в същото дружество), а в шофьора на групата разпознахме певецът Захари Чернев. Бургаските творци представиха хайку антологията “Приливна вълна”, алманаха “Поетичен Бургас” и списание “Море”. Прозвучаха стихове от десетки автори, включени в изброените издания, а Лилия прочете свои нови, непубликувани още стихове.

Захари Чернев поздрави участниците и гостите в “Морски струни – 2011” с песните “Лирическая” на Владимир Висоцкий и “А сад адио” от филма “Горещ вятър”. Концертът “У дома” на Геновева Цандева и Бойчо Иванов премина като красиво послание и зов за повече обич към хората около нас. Пловдивчанката, която е родом от Северна България, представи своя авторски албум “Молитва за Ловеч”, подкрепяна виртуозно от китариста Бойчо Иванов. Пак от Пловдив пристигна с гръм и трясък бургазлията Краси Йорданов, който завладя публиката, редувайки лирични балади и сатирични парчета от 80-те до наши дни… Неговото шоу беше озаглавено “Див козел на морския бряг” и неукротимата му енергия се изля вместо дъжд над всички нарочно или случайно попаднали в залата…

От 21 часа започна концертът на открито, специално подготвен за жителите и гостите на Равда. На площада пред кметството свои авторски песни изпълниха всички бардове, а към тях се присъедини и Христо Граматиков – бургаски автор, поет и музикант. Кметът г-н Андон Бакалов връчи грамоти за участие на изпълнителите и заяви, че те винаги ще бъдат добре дошли на това място, което два поредни дни огласяха с песните и стиховете си. След връчването на грамотите Иван и Живка Ненкови отправиха поздрав към руските туристи, събрани на площада с песни на “Любе”, Филип Киркоров и Григорий Лепс. Концертът завърши с хита на Стефан Диомов и Пейо Пантелеев “Здравей, как си…”, бардове и гости запяха заедно и може би станаха малко по-добри…

Дванадесетото издание на “Морски струни” не излъчи победител с най-добра песен на морска тематика. Подходяща за конкурса се оказа само една творба – на Геновева Цандева и Бойко Иванов, които нямаше как да се състезават със самите себе си. Организаторите предложиха все пак песента да прозвучи, като авторите запазват правото си да се състезават със същата песен и следващата година. Наградата за цялостно творчество и принос към движението на българските бардове беше присъдена на Краси Йоранов. За особени заслуги при организирането и провеждането на срещата, другата голяма награда получи г-жа Мария Ангелова от Равда. Вечерта продължи с изпълнения на Божана Иванова и концерт на развълнувания-изненадан-стреснат-трогнат и очарован лауреат Краси Йорданов. Излишно е да се уточнява, че бардовете си обещаха да се срещнат и през 2012 г. край морето, а после пак заформиха скромна трапеза с бира и цаца, за да дочакат за пореден път изгрева на Слънцето над Равда…

От мястото на събитието: Иван Ненков – Наш Спец. Мореспондент

Игор Жук: Богати сме, защото хората ни обичат

– Вие сте един от патриарсите на бардовската песен в Украйна. Как оценянете нивото на българските бардове?

– Това, което чух на фестивала “Черният пясък” за мен беше едно поразително откритие. Сблъсквал съм се с аналози на авторската песен в други страни, но България не бе обхваната от системата на бардовското движение, макар че страната беше в бившия социалистически лагер. Затова практически почти нищо не знаех за българските бардове. За мен и съпругата ми беше приятно да открием, че вашите песни са на такова високо ниво. Въпреки че ни е трудно да оценим всички нюанси на поезията, заради езиковите ни различия, ние почувствахме къде в поетичните образи има тематично разнообразие.

– Мислите ли, че авторската песен вече се е изчерпала жанрово?

– Напротив, мисля че тя се радва на второто си дихание, но трябва да уточня, че съветската авторска песен и днешната украинска изпята поезия се формираха като жанр на протеста срещу режима и културните ограничения. Това имаше позитивен смисъл, защото обединяваше хората и задаваше някакси темата за творческата смелост и гражданската непримиримост. Недостатъкът обаче е, че песните, които носеха много силен заряд, но бяха на ниско художествено ниво, се разпостраняваха широко, наравно с останалите, далеч по-стойностни в художествено отношение.. После настана период на криза в авторската песен, когато всичко беше възможно. Официалните медии протестираха по-ярко и по-силно, отколкото бардовете. Бардовете, които държаха условно на собствената си риторика, се разделиха на две основни проблемни групи. Едните залагаха повече на своята гражданска смелост, а другите – на своят талант.

– Кога се случи това?

– В края на перестройката- 87-88 година, когато се разпадна Съветския съюз и Украйна започна своето самостоятелно  развитие. Разбира се, популярен стана рокът, а публиката се разцепи. Много бяха и феновете на джаза, но голяма част от почитателите останаха верни на авторската песен. Съхраниха се тези песни и бардове, които освен на своята смелост, разчитаха и на своя талант. Тогава стана ясно, че трябва да се пишат други песни и по друг начин. И сега има срещу какво да се протестира, но не е достатъчно да се каже, че всичко е лошо. Трябва така да го изкажеш, да го изпееш, че народът да го усети.

– Защо политиката ни разделя и днес, а хората с активна гражданска позиция по-често стават жертви на системата?

– Оказва се, че лошото не е в цензурата или това, че има някакви политически ограничения, а фактът, че хората не могат да обичат истински. При тоталитарния режим беше по-лесно да се управляват хора с ниско духовно равнище. В моето разбиране обичта си свързва не само с качеството храброст и чувството за справедливост, това е и дълбокото човешко усещане за любов един към друг и към хората въобще. Който не обича човека, той не може да обича страната си. А лириката на високо ниво е не по-малко патриотична, отколкото политическите призиви.

– Спорът дали словото е по-важно или музиката, изглежда безсмислен, но не е съвсем лишен от смисъл, защото много хора продължават да смятат, че от всеки текст може да стане песен. Какво е нужно, за да достигне изпятата поезия до сърцата на хората?

– Не е въпросът в това, човек да напише някакви думи и да ги изпее пред хората, а трябва да има какво да им каже. Това е най-главният критерий за авторската песен – в нея трябва да има висока поезия. Освен това трябва да се поднесе добре музикално, важна е интонацията, богатството на гласа. Много сериозен фактор при изпятата поезия е личностното присъствие. Българската авторската песен се е развивала относително независимо, макар че има влияние на световната класика. Близка е до това, което се прави в постсъветското творчество. Може би дори е на по- високо ниво от сегашната руска авторска песен, която се комерсиализира, плъзгайки се към  водещите световни музикални и изпълнителски жанрове. Много известните бардове, с които ние поддържаме приятелски отношения, в момента печелят добри пари, но това не означава, че пеят каквото желаят и че е най-доброто, което те могат.

– Как виждате в бъдеще нашият фестивал “ Черният пясък”?

– За мен беше много интересна формата на провеждане на фестивала – в кафене на открито. Това явно си има своят плюс – идват хора, които не са наясно какво ще чуят, но остават там и се заслушват. Трябва обаче песните да достигнат до колкото се може повече личности в самата България, а не само до туристите. Може би затова е нужна много сериозна поддръжка на масмедиите. При нас радиостанциите, телевизионните канали и пресата постоянно отделят внимание на авторската песен. Може би то е малко субективно, защото медиите си имат собствена политика, но всички познават това явление и човек сам може да отсее кое е стойностно. ТВ и радиоканалите, които залагат на истинската култура, трябва да следят изкуството на бардовете.

– В България съвременните последователи на Висоцки и Окуджава не са толкова популярни както в Украйна, но имат доста стойностни песни.  Как обаче решавате проблема с приемствеността между поколенията? Имате ли училища за бардове?

– Не зная колко са поетите с китара в България и дали са на същото равнище, което чухме в Поморие, но за нашите фестивали са характерни творческите работилници, в които се работи с млади автори. На такъв форум като “Черният пясък” това не е необходимо, защото всички автори, които участват, са вече достатъчно утвърдени.

В един от украинските лицеи въведоха факултативен курс и авторската песен се изучава като предмет. Поканиха дори бардове да го водят срещу добра заплата.

– 50-60 души са занимават с авторска песен в България…

-Повече не е и нужно. Ние имаме много любители, които учат в работилницата. Един от десет да развие дарбата си да пише песни, е добре.

– На какво могат да се научат българските бардове от украинските си колеги?

– Всеки си има собствена физиономия и украинските бардове също има на какво да се научат от българските. Аз мисля, че творческият обмен е във взаимен интерес, защото какво е това висша поезия еднакво добре разбират както в България, така и в Украйна. Може би ние имаме повече опит в различните организационни форми, който можем да предадем на нашите български колеги. Практически в повечето от големите ни градове, а даже и в по-малките, съществуват клубове за авторска песен. Те обединяват не само автори-изпълнители. Творците там се изявяват в три основни категории. Първата е за автори и на текста и на музиката, втората – за композиращите песни по стихове на свои колеги, и третата е за изпълнители, които не пишат, а само интерпретират чужди произведения. В последните години се добави още една категория – на сцената започнаха да излизат и поети, защото на авторите на музика им са необходими свежи и оригинални стихове. Има и пета категория хора, които играят много важна роля. Това са организаторите на клубния живот. Те могат да направят много за авторската песен. При нас има хора, които успешно се справят с тази задача, без самите те да са бардове.

– Какво ви даде общуването с българските бардове?

– Много ми даде. Хареса ми това, че те не са привързани твърдо към формата, а търсят други начини за поднасяне на песента. Преди всичко срещата ни с вас ни дава нови приятели и възможности да се говори за проблемите, които ни вълнуват. За всеки автор е важно да разширява частта от света, която познава. България добави много в този план. Тук се почувствахме като у дома. Много ни се иска да ви видим в Киев. Може би няма да разберем съвсем за какво пеете, но езикът на общуването при всички случаи е близък…

– Работим по превеждането на песните си, може би някои от тях ще можем да изпеем и на руски език… Вие вече се запознахте с дейността на “Кръга на барда”. Как оценявате усилията на клуба да създава своя публика и да излиза на открито?

– В наше време това е сложно. По времето на Съветския съюз можеше някой да нареди да се наемат зали. Въпросът сега опира до наем, техника, апаратура… Най-важно обаче е да спечелите публиката и тя да поиска да ви слуша. За концерти като тези в Поморие, аз с удоволствие бих платил, за да ви слушам, даже и без да разбирам половината думи. Eнергетиката на добрия стих се чувства, независимо на какъв език е, има си свое собствено въздействие. Когато се знае повече за този жанр, се намират и повече продуценти за издаването на авторските песни. При нас залите в Киев също са много скъпи, но има хора, които организират и намират възможност да платят наема. Меценати и спонсори има навсякъде.

Ние се чувстваме много богати, защото хората  ни обичат. А тези, които имат много пари и пътуват по целия свят, живеят като в затвор. Богатият руснак идва и създава около себе си една малка Русия, заможният немец пък си създава своя Германия. Те имат средствата, но им липсва желанието да разберат страната, където отиват, т.е. не виждат истинския човек дори и в собствената си родина, а само своята изкуствена клетка, в която живеят цял живот. Дори и да е златна, обаче, в нея едва ли се чувстват щастливи.

Съпругата ми продава своите книги, а аз – песни, в различните страни. Срещаме най-добрите хора, сприятеляваме се, разбираме как дишат, как обичат, как гледат на света. Имаме приятели в много държави. Например в Белгия един пътешественик, който е доста беден за техните стандарти, но е близък с най-добрите художници и музиканти, ни запозна с начина, по който живеят там, а не през призмата на това, което показват обикновено на туристите. В България видяхме страната, нейната душа, нейните очи. На концертите аз фотографирах лицата на хората и това е най-скъпото от пътуването ми. Ще отнеса в Украйна лицата на хората, които изпълняват или слушат авторската песен.

Вестник Компас – Бургас