Поети с китара - Part 25


Поети с китара

[ сайт за бард култура и авторска песен ]

Владимир Висоцки

Публикувано от Пламен Сивов на June - 21 - 20071 коментар

visotski.jpgВладимир Висоцки (1938 – 1980) е руски поет, музикант, писател и актьор, мож�� би най-известният бард от периода на Съветския съюз. Автор на повече от 700 песни и стихотворения. Песните му, изпети с характерния дрезгав глас на Володя Висоцки, както го наричаха и в Русия, и у нас, се разпространяваха на магнетофонни ленти и касети дълго преди официалната комунистическа власт да му разреши да издава произведенията си и да записва музиката си.

Сайтове: В. Высоцкий | Официален сайт

Аудио

Муза

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

Ако изведнъж приятелят… (Если друг оказался вдруг…)

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

Това не ви е равнина… (Здесь вам не равнина…)

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

В съня ми – жълти огньове (В сон мне – желтые огни)

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

Видео:

Кораби (Корабли)

YouTube Preview Image

Корабли постоят и ложатся на курс,
Но они возвращаются сквозь непогоды.

Не пройдет и полгода – и я появлюсь,
Чтобы снова уйти,
чтобы снова уйти на полгода.

Возвращаются все, кроме лучших друзей,
Кроме самых любимых и преданных женщин.
Возвращаются все, – кроме тех, кто нужней.
Я не верю судьбе,
я не верю судьбе, а себе – еще меньше.

Но мне хочется думать, что это не так, -
Что сжигать корабли скоро выйдет из моды.
Я, конечно, вернусь, весь в друзьях и мечтах.
Я, конечно, спою,
я, конечно, спою, – не пройдет и полгода.

Още… »

Narlot: Anouk’s Michelle

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 20075 коментара

Мариана Рашева (Narlot) изпълнява песента Michelle на Anouk.

Бардовската песен и бъдещето на поезията

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 2007Коментирай

в-к култура, доротея табакова, стефка пискулийска

Хроника на предизвестен живот

Противно на предположенията на мнозина, думата бард не е руска, а келтска, и назовава фигурата на епически поет. Възможна е и употребата на понятието singer/songwriter. Европейски звучи, макар да битува още един предразсъдък – че самото бардовско движение, като закъсняло ехо на (не)художествена самодейност, е обречено.

А виждаме друго: не само не е хроника на смърт, ами е на много животи – защото бардовското движение в България е част от феномена на ‛живата“ култура. А тя може да бъде умъртвена само в условията на тотален контрол над всички форми на колективен живот. Всъщност, и тогава тя само се свива до частната сфера, до разнебитено касетофонче в кухня в приятелски кръг.

В най-новата история на Европа периодите на изтласкване на площадното изкуство съвпадат със свиването на гражданските права: войни, следвоенно време, авторитарни и тоталитарни режими. То не може да бъде поставено под тотален контрол, винаги има елемент на импровизация и диалог, предполага реалното струпване на маса хора. И по определение низово, то е междинното поле между частното и общественото, а тъкмо тази междина бива старателно опразнена през такива периоди.

И още нещо – Площадната култура не е умряла с дигиталната ера. Площадът се мултиплицира и съществува и като виртуален. А ‛бардовското“ и театралното се оказват в едно поле на изява, с твърде много общи точки. Бардовското е маргинално, то носи ‛традицията на трубадура“ и влиза в досег с множество конвенции, вкл.поетична, изпълнителска и пр., но именно синкретизмът го поставя в позицията на родство с театралното. А връзката му с поезията е генеративна, то е едно от нейните ‛бъдещи времена“.

Фигурата на площадния певец

Съществувайки от Омирово време и организирайки се в професионални гилдии (рапсодите и школата им на остров Хиос), тази фигура, едновременно представител и коректив на полисното общество, изчезва в епохата на елинизма; поезията се затваря в интелектуалните среди на александрийските учени и губи своята устност, а по стъгдите певецът е изместен от странстващия философ, извършил обратното движение: от елитните философски школи към популярните диатриби за широка публика. Певецът изразява колективна идентичност – разказвач на обединяващата митология и история, но и изразител на актуалното – Алкей създава метафората на държавата–кораб, но може и да възпее буйната радост от смъртта на тирана Мирсил; трагическите поети обвързват митологичните истории с актуални политически и правни дебати. А когато елинските полиси са претопени в необятната империя на Александър, частното лице престава да е гражданин и се превръща в поданик. И ако полисът е органична, обозрима общност, то империята е необозримо студено поле, неспособно да даде на отделния човек усещането за „топла“, интимна идент��чност; поданикът губи способността си да реагира общностно, да изразява и споделя колективни преживявания и проблеми.

Това прекъсване продължава на Балканите много векове – тук битуват Рим, Византия, Османската империя. Фигурата на площадния певец се запазва само регионално – например, на остров Крит, където се пазят форми на живо изпълнение на епос, а имената на певци като Ксилурис се превръщат в легенда. Следствие, парадоксално на пръв поглед: топосът на бардовската песен в съвременна България е малкият град. Фестовете са събития в Харманли или Ловеч и безцветни, без собствен облик – в София.

Произход на движението

Движението у нас тръгва от аналогичния жанр в Русия и носи белезите на руската авторска песен, възкресила традициите на градския шансон по време на хрушчовското ‛размразяване“; първоначално тя търси пространството на тайгата, палатката, лагерния огън. Напипват се основните характеристики на фестивалното – откритото пространство, отказа от йерархия, незачитане на авторитета на властта. Паралелно с това отвъд океана се ражда битническата култура и се случва Уудсток. Всъщност, разликата от двете страни на Желязната завеса – от дистанция – изглежда по-малка, отколкото идеолозите на Изток и Запад твърдят. Процесът на завръщане към гражданското битие, с кулминация 1968, върви паралелно. Длъжни сме да споменем имената на Жак Брел и Жорж Брасенс във Франция, Савопулос в Гърция, англоезичните Боб Дилън, Ленърд Коен, Трейси Чапман.

Бг вариант, модификации и практически принос без теория

В основата на бардовското движение у нас са поети, журналисти, някои – участници на официозния „Ален мак“. Събират се край журналиста от „Народна младеж“ Валентин Панайотов, поета Гриша Трифонов, ръководителя на група „Вълна“ Владимир Левков. Идеята за фестивал, алтернатива и потомък на „Ален мак“, се реализира преди 22 години в Харманли, и оттогава ПОКИ (ПОети с КИтари, официално ‛Поетични струни“), се провежда всяка година. Сред първоначалното ядро, величаещо се полуиронично „отци основатели“, са и писателят Христо Карастоянов, Асен Масларски, Михаил Белчев… Има и почетна награда, Поки, за онзи, който през изминалата година е надскочил себе си. С времето се създават нови места за среща – в Ловеч, Несебър; Чудомировите дни в Казанлък имат бардовска секция, а най-новото място за среща е Ветрен.

Площадното пространство

Сцената и площадът – развод по бардовски

Една от известните песни на руските бардове Татяна и Сергей Никитини носи заглавието „Переведи меня через майдан“ („Преведи ме през мегдана“). Площадът е първоначалният топос на певеца-бард. Затвореността на залата, дори и най-добрата, капсулира. Опитът той да бъде поставен на сцена – пък била тя читалищна или малък подиум в ресторант – нарушава естественото за жанра пространство, вкарвайки в него вертикална йерархия и опозиция изпълнител/публика. Пространството на заведението донякъде изкупва тази йерархичност. Проблемът е, че и тук „размерът има значение“: ако интимното пространство на Кръчмата е продължение на гореспоменатата кухненска маса, касетофончето или разстроената китара, то Ресторантът има само едно спорно предимство – че вмества повече хора.

Репертоарът: По мнение на един от активните организатори на движението, Николай Текелиев, човек не отива в Харманли, за да чуе нови песни, а за да припява на познатите.

Музиката и текстът: Бардовската песен е музикално проста -могат да я подхванат всички; тя е добра основа за колективни импровизации, образувани ad hoc групички от изпълнители, взаимна инструментална и вокална подкрепа. Не става дума непременно за „трите заветни акорда“ – може да е и блус-схема, и различни ритми, но винаги лесно възпроизводими. Към задължителната китара се прибавят перкусии, хармоника; по изключение гайда и флейта, тамбура, чанове. По-стабилен елемент е текстът: по правило, но не задължително, писан от самия изпълнител. Случва се и другото – музиката на Гриша Трифонов вдига градуса на стихотворението на Иван Вълев „Лятото“, а изпълнението на Пламен Ставрев прави от него истински хит.

Харманли на фона на недоизживяното дисидентство

‛Ален мак“ може да се ‛прочете“ като неизживян български Уудсток – цяла една неразвила се у нас култура на протеста, канализирана и институционализирана от корен. Уличният музикант не претендира да въздейства на умовете, нито да изразява социален протест – и това го отличава от барда, който говори за обществените проблеми през призмата на личното, биографичното, родовото. Това ‛оглежда“ и актуалната политическа позиция, и индивидуалното CV. „Младостта си отива“ е заглавие-емблема на цялата тема ‛отиващата си младост“. Анакреонтически мотив? И да, и не – двете поколения, гръбнакът – родените през 50-те и 60-те, имат специфична черта, резултат от историческия отрязък, в който им се е случило да живеят. Те са – или поне често се изживяват – като lost generation на прехода. Болката е особено силна тогава, когато липсва сладостта на разцъфналата зрялост – с нейното социално и финансово измерение.

Средата

Средата е карнавална, игнорират се другите социални роли, често не се знаят професии или социален статут. Едва ли има друга среда до такава степен нехомогенна като възраст, социален статус, политическа принадлежност, професионална реализация. Примери: поет, журналист, ТВ водещ, иконом на частно имение в Италия, театрален композитор, дърводелец, музикант. Първото усещане е за изключителна отвореност и толерантност – политическа, естетическа и дори етическа. Вътрешната йерархия е гъвкава, лица влизат и излизат, а преминаването от статута на новобранец към този на ветеран е постепенно, с видими елементи на инициация – забележими дори в последователността на изпълнение и в разполагането на хората по масите. Конфликтите са предимно (но не само) поколенски.

Фестовете са разхвърляни през цялата година като празници в традиционен календар. Започва се с Чудомировите дни в Казанлък през март – с акцент върху сатиричните песни и пародиите. Битово е уредено – чудесни хотели, покани, читалищна зала, ресторант. Закусва се с шкембе чорба, докато на лаптоп се разглеждат снимките от снощи. А защо не? Шкембето е азиатщина, лаптопът е американски, а къде е Чудомир да ни подреди за европейските мераци. После – Несебър, под крилото на сатирика и текстописеца Иван Ненков. Този фест е най-лежерен, с конкурса за песен за морето, с концерта на открито срещу старата Митрополия, с хубаво озвучаване, но почти нулев интерес на местните хора. През лятото, като алтернативен джулай – София, в Музея за земята и хората и малката заличка на читалище ‛Николай Хайтов“, с патриотичен и понякога патриотарски привкус, със силно присъствие на стария Съюз на писателите. В първите дни на септември се случва Ловеч – най-гладко организираният от всички. Тази година фестът се проведе почти изцяло навън, пред читалището. Имаше и площад, т.е. – зрители, публичност, нещо, което като в калейдоскоп завъртя не само взаимното опознаване на средата, с нейното псевдомеждународно участие – румънско и македонско, псевдо като география, а не като качество – но и средата с ловчанлии.

Митът Харманли

Човек за едното Харманли живее (крилата фраза на участник).

Звучи и смешно, и невероятно – но е показателно.

Южен град, мъничък, с мушката, еркери, стар паваж, с дружелюбни улични кучета и съхранена патриархалност, свят, в който чуждият е гост и е посрещан като такъв.

Как се вписва в тая идилия карнавалното бардовско настроение и съпътстващите го прояви от организиран и неорганизиран характер, не е ясно – но се вписват, вече повече от 20 години. Харманли, Меката на бардовете, се случва през есента. Най-многоброен, с голям концерт на дебютанти, с правила на участие и награждаване, с литературни четения, премиери на книги и дискове. Наградата през 2006 взе един от онези, които не пропускат фестивал – поетът-хипи Роберт Леви, за стихосбирката „Вавилон“ и диск с авторски песни „Неон“. Той бе един от малкото, които заложиха не на индивидуално изпълнение, а на подкрепата – в случая на временната формация „Лоши комшии“.

ПОКИ’ 2006 бе белязано от напрежения, от усещането за кръстопът, от опити за роене и институционализиране, търсене на контрол върху неуправляемата младежка публика и дори върху бардовския форум в интернет.

Това подкопава самата основа: отвореността. А опитът да се разрешат поколенски и стилови конфликти чрез втвърдяване на регламента взвривява за пореден път средата. Но взривът не е смъртоносен. Разрояването е перспектива и знак за виталност.

Още гласове

Николай Текелиев: Защо не забраниха фестивала в Харманли през осемдесетте? Защото кучето си лае, а керванът си върви. По същата причина, по която непознати спътници във влака на третата минута започваха да си разказват вицове за Тодор Живков без страх от последствия. Човек на фестивалите можеше да изпее каквото иска – чуваха го, но реални последствия от пеенето нямаше; мисълта на властващите навярно е била „Нека го пеят там, а не другаде“. Системата си позволяваше тези малки отдушници… или не си даваше сметка, че малките отдушници могат да я сринат.

Гриша Трифонов: На 21-та година се разочаровам все повече и повече… Колкото и да не е сравним мащабът, ще припомня казаното от Джон Ленън: ‛Аз бях Джон Ленън преди Битълс и ще бъда отново след Битълс.“ Е, и аз мога да бъда Гриша Трифонов без фестивалите – но все още не искам. Иска ми се да съм едновременно и империя, и варварин… В империята съм сигурен, а във варварите – не. Движението: няма друго такова нещо, което толкова дълго време да е обединявало толкова различни хора.

Светлана Комогорова -Комата: Отивам, за да се видя със сродни по дух хора, да направим нещо заедно – на място или за в бъдеще, да обменим идеи. Дразнят ме обаче опитите за официализация – прекалено тясно връзване с местните власти, игране по свирката на тоя, дето дава парите, награди с доста силен “политически” оттенък и прочее. От практиката на другите интересен е Грушинският, който се провежда от 1968 в памет на Валерий Грушински – момче, загинало при опит да спаси давещи се деца.От него пък после са се отцепили радетелите за “Чистота на жанра” и са н��правили фестивала “Второй канал”, със строги правила за поведение – чинно слушаш и ръкоплещиш, без алкохола… У нас историята всички я знаем и май е на път да стане обратното. Възможности за творческа изява – все някъде трябва да си изпееш парчетата и в момента май почти няма друга възможност. Малко като в киното: сериозните филми по фестивали, мазният комерс – в нормалните кина.







“Хоро” на бардовете в Казанлък

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 20072 коментара

източник: туристически обяви, славимир генчев

В рамките на Чудомировите празници (25 март - 1 април т.г.) на 25 и 26 март в Казанлък се проведе Първият национален фестивал „Днешните бардове“, организиран от Фондация „Чудомир“ и община Казанлък със съдействието на радио „Вис виталис“, Българското национално радио, Националния център за музика и танц, Съюза на българските писатели и Съюза на артистите в България.

  • Генерален спонсор на празниците е „Алианц България холдинг“, а основен - „Топлофикация Казанлък“ ЕАД.

Идеята на организаторите е, пише в официалната програма, „днешните бардове да изпеят най-новите си песни пред публика, а казанлъчани да напълнят сърцата и душите си с поезия и музика“.

Ако се съди по пълната музикална зала в Културен дом „Арсенал“ и реакцията на зрителите след всяка изпълнена песен, участващите във фестивала бардове съумяха да отвърнат достойно на проявеното внимание и грижи от страна на организаторите и на интереса на казанлъшката публика.

Атмосферата, която бардовете създават със своето присъствие, естествено, не подлежи на словесно описание. Важното е, че всички все повече обикват Казанлък - защото тук видяхме първото цъфнало дърво, тук завъртяхме стрелките на часовниците с един час напред, тук посрещнахме 27 март - Международния ден на театъра… И тук фактически бе открит сезонът на националните бард срещи - следват „Морски струни“ в Несебър (през май), Софийските вечери на авторската песен (през юли), Националният бардфест в Ловеч (през септември), евентуално фестивал в Благоевград (на 1 октомври - Деня на поезията и музиката) и накрая, разбира се, юбилейната двадесета среща „Поетични струни“ в Харманли през октомври.

Срещата в Казанлък бе организирана отлично (от посрещането и настаняването на участниците до озвучаването на залата и от логистичното осигуряване на хранителни и питейни горива до награждаването и изпращането на прегракналите бардове в неделния ден - 27 март), а участниците, които никога не капризничат и нямат излишни претенции, бяха изключително доволни от възможността за пълноценна изява пред интелигентна и одухотворена млада публика.

Много са „виновниците“ за доброто протичане на фестивала, но не можем да ��е отбележим големите заслуги на председателя на Фондация „Чудомир“ Пеньо Терзиев, на неуморния Христо Софев — актьор и певец, член на трио „Грамофон“, на заместник-кмета по образованието на община Казанлък Юлиана Палазова и много други.

Участие в концертите взеха бардовете Пламен Ставрев, Гриша Трифонов, Маргарита Друмева, Красимир Първанов, Петьо Вълков, Красимир Йорданов, Иван и Живка Ненкови, група „Иванът“ (Христо Караславов, Радоил Генчев и Данчо Стоянов), Емил Ангелов, Невен Кидеров, Атанас и Светла Стоянови, Митко Динев, Светлана Йонкова, Светослав Георгиев, Славимир Генчев, а най-малкият участник бе изгряващата надежда Даниел Василев.

Казанлъчани се бяха погрижили и за награден фонд. От различните институции, свързани с организацията на фестивала, награди получиха Пламен Ставрев (от Съюза на композиторите), Гриша Трифонов (от Фондация „Чудомир“), Иван и Живка Ненкови (от Община Казанлък), Светлана Йонкова (от Съюза на артистите в България), Славимир Генчев (от СБП).

„Добри човече, отвори портата и не ни гони…”

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 20076 коментара

словеса, маргарита друмева

Това е първата строфа от химна на румънските бардове. Не съм чувала толкова интимен и лиричен химн, звучащ простичко като средновековна песен на пътуващ менестрел. Китара, флейта и глас – това е. Песен, върху която никой не е дръзнал да посегне, за да осъвремени звученето й с мощен компютърен аранжимент.

И то��а едва ли е случайно, както много неща при румънските бардове не са случайни. Те говорят за концепции, спорят, управляват един процес вече повече от 40 години, позволяват си да имат остарели концепции и да се „глезят” като ни предлагат DVD-та с техни концерти, съвместно с филхармонията и хора на националното радио в Букурещ. Веднъж в годината „ветераните” се събират някъде в Румъния, за да „чепкат” концепцията, като междувременно изнасят концерти, на които присъстват стотици фенове от цяла Румъния. Реакцията на публиката е като на голям рок-концерт на стадиона – нямаше да повярвам, ако не бях видяла как един човек с китара може до такава степен да подпали стотиците хора в залата. Тази година те бяха в Арад на 4 и 5 май и там за пръв път участваха българи – Стефан Гераксиев от Пловдив и моя милост. Реакцията на Стефан беше изключително емоционална. Аз обаче ходя в Румъния от 4 години (по-лесно ми е да стигна до Букурещ, отколкото до София) и съм събрала достатъчно мисли, които съм длъжна да споделя с вас, ако не искам войнстващата посредственост съвсем да срине усилията на шепа уникални и невероятно ценни личности да създават стойностно българско изкуство. Най-напред малко

ИСТОРИЯ

За пръв път бяхме поканени в Калафат преди 4 години: Краси Първанов, Теди Янкулов и Зорница, Мария Бъчварова, Димитър Христов, Петьо Вълков и момчетата от Видин – Венци Димитров и Росен Паскулов. Там научихме следното: преди около 40 години имало един човек в Румъния, който избрал 10 румънски бардове, финансирал техни записи и концерти в цялата страна, направил така, че техните песни често да звучат по радиото, осигурил им участия в многобройни телевизионни предавания. Няколко години по-късно в Румъния имало повече от 250 фестивала на бардовете за една година, впоследствие били открити и 2 държавни училища, в които се изучавало изкуството да се създават съвременни песни на базата на румънския фолклор. В Букурещ изнесли концерти Джоан Бейз и Боб Дилън заедно със своите румънски приятели на стадиона в Букурещ. Когато и при тях дошла „свободата” през 1989 година, училищата били закрити, повечето фестивали престанали да съществуват, но само за кратко, защото в Румъния вече имало възпитана публика и отговорно отношение на културните институти и на медиите към жанра „фолк музика”. (Всъщност, тяхната „фолк музика” е нашата авторска песен, а не както ние я разбираме в България. Румънците са възприели световната терминология на този жанр – „фолк музиканти” са хората, които сами пишат песните си и ги изпълняват с едната китарка.) Та днес румънските бардове имат стотици последователи, на сцената се появяват тинейджъри с маркови китари, които ние само можем да сънуваме, студенти от консерваторията, най-малко 20 сериозни емблеми на фирми върху плакатите, които спонсорират всяка тяхна проява. Концертите им се излъчват по телевизиите и радиата, публиката – от 3-4 годишни хлапета до старци с бастунчета, претъпкват залите, пеят с артистите на сцената и концертите свършват много часове след определеното време. Мнозина от румънските бардове прекрасно живеят само с писане на песни, участия в записи и концерти в страната и чужбина.

КОНЦЕПЦИЯТА

Предходните изречения сами по себе си говорят, че румънската концепция работи перфектно. Румънските фолк артисти (разбирай поетите с китари) са на почит в Румъния толкова, колкото и джаз музикантите. Всичко това наистина е прекрасно, само че защо не мога да му се зарадвам с цяло сърце? По време на българските сродни фестивали артистите пеят сами на себе си, а в приоритетите на големите фирми, които биха могли финансово да подпомогнат всяка подобна проява, не влиза този жанр. Инцидентно присъстват журналисти-приятели, като цяло медиите са глухи и студени и трябва да им се плати, за да отразят събитието. Мнозина от утвърдените български бардове продължават да пишат песни между четирите стени на дома си и отказват да участват в подобни ялови фестивали. Рядко има попълнения от нови автори, които дават заявка за сериозно изкуство. За българските бардове битува мнението, че не могат да си настройват китарите и че не си струва да се дават пари за пиянски изстъпления и крясъци. Всъщност така ли е в действителност? Пълен абсурд е да отговорим положително. Архивите ни са пълни с песни, които са национално богатство, но никой, освен нас, не ги е чувал. Мога да изредя поне 20 имена на български бардове, които са уникални и сериозни творци и които биха могли да бъдат лицето на България по световните фестивали. Скъпи приятели, ние просто нямаме концепция. Стоим върху купчина въглища, пък ни е студено. Оплетохме се в дребни кавги и сръдни, разпиляхме се и сега робуваме на най-идиотския принцип, който някога съм чувала: „Всеки да се спасява сам!” Защо румънците искаха да издигнат на Краси Първанов паметник неръкотворен в центъра на Калафат? Мнозина от тях никога няма да могат да направят това, което може Краси Първанов. Само че Краси все още няма издаден диск. Какъв ли паметник ще искат да издигнат на Пламен Ставрев, ако го чуят – няма подобен на него в Румъния. В Арад пък сега сформират фен-клуб на Стефан Гераксиев, само че той също няма издаден диск. Ще кажете: „Ами да си издадат! Това, че нямат издадени дискове, си е тяхна безотговорност!” Простете, само че това не е само техен проблем, това е проблем на общността на българските бардове, която не съществува, и на една концепция, която липсва. На мен пък ми обещаха, че ако си изпея народните песни на румънски, ще ми финансират диск и концерти в Румъния. Хубаво, но как се пее „коньом аждрахану” на румънски? Турците печелят избори и ако започнем да си пеем народните песни на румънски, какво ще остане от нас?…

Мисля, че е твърде назрял моментът, в който българската авторска песен да се самоопредели като жанр и да заеме своето място в песенното пространство на България. Не ми говорете, че в България няма традиции и никой не ще да ни слуша. Това не е вярно. Навсякъде, където ходим из страната, хората искат наши дискове и не ни пускат да си тръгнем, докато не изпеем почти всичко, което знаем. Не е вярно, че българите слушат само чалга. Някой от вас да е чувал румънска чалга? Ако ви е мил животът, моля ви, никога не слушайте румънска чалга! Мисля, че българите вече започват да се уморяват от много шум и имат нужда някой да върне интимността на песента, да им говори за тях самите, преди да заспят. Тази ниша в българското песенно пространство зее празна. И най-странното е, че тези песни съществуват, това, което ние трябва да направим, е да ги извадим на бял свят. Ние дори не харесваме понятията „авторска песен” и „поети с китари” – Гриша Трифонов казва, че това все пак не е „войник с пушка”. Добре, но кое понятие харесваме тогава, за да определим най-точно онова, което правим? И кой да ни го измисли, кой да ни определи? Кой да го заяви в публичното пространство? Ние нямаме ясно лице не защото сме много различни – всъщност това е страхотно и типично българско (румънците например твърде много си приличат), а защото всеки е някак сам за себе си и работим на дребно. Толкова много е надебелял Аз-ът, че погледът стига само на сантиметри под носа. Чудо ще е, ако някой направи жест за другия. Как да обясним, че все пак свирим с настроени китари, имаме тунери и копчета по китарите, като изобщо не свирим за хората, а само за себе си? Как да заявим, че имаме песни, които са културно национално съкровище, като не ги вадим от раклите? Какво послание носи звуковото всемогъщество на оркестъра – макар и различни, можем да свирим в едно!…

И вместо финал, нека тези мисли бъдат

НАЧАЛО

на един живот, който – сигурна съм, всички желаем да имаме. Имам още много да говоря. Имам още и много да правя и ще го направя, но сама няма да стигна до никъде. Трябва да сме заедно.

bulat.jpg словеса, славимир генчев

На 13 юни 2007 г. във Военен клуб в Ловеч, бе отбелязан Денят за памет – 10 години от кончината на световноизвестния руски бард Булат Окуджава, починал на 12 юни 1997 г. в Париж.

Слово за творческата и житейска съдба на твореца произнесе начаникът на Военен клуб – Ловеч, Николай Василев. Пространно изказване по тази тема ��аправи и известният писател Анатолий Гаранин, както и други интелектуалци от града и страната.

Концерт, включващ едни от най-хубавите песни на Булат Окуджава, изнесе директорът на БАРДФЕСТ-ЛОВЕЧ Милен Тотев. Николай Василев връчи от името на Министъра на отбраната д-р Веселин Близнаков на Милен Тотев грамота за завоювано първо място на Прегледа на любителското художествено творчество в Българската армия за изпълнение на популярна бардовска песен. Г-н Василев получи диплом за заслуги към движението на бардовете.

Събитието е документирано на филм, който предстои да бъде предоставен на желаещи към края на месец юни на ДВД формат. Милен Тотев има поети ангажименти за концертни изяви в тази връзка и в други градове на България.

За Булат Окуджава:

Булат Шалвович Окуджава е роден на 9 май 1924 г. в Москва. Баща му е грузинец, а майка му – арменка. През 1934 г. семейството се преселва в Нижний Тагил, където родителите са на партийна работа в градския партиен комитет и райкома. През 1937 г. и двамата са арестувани. Бащата е разстрелян, а майката заточена в Караганда.

Булат се завръща в Москва, където за него се грижи баба му. По-късно през 1940 г. заминава за Тбилиси, където живее при роднини. Още четиринайсетгодишен работи като статист в театъра и като шлосер, а по време на Великата отечествена война е стругар във военен завод. През 1942 г., още незавършил гимназия, заминава като доброволец на фронта. Отначало служи в минометен дивизион, а по-късно е изпратен на Северокавказкия фронт, където е минометчик и радист. Ранен е при град Моздок.

През 1945 г. е демобилизиран. Заминава за Тбилиси, където постъпва във Филологическия факултет на Тбилиския университет. От 1950 г. работи като учител в с. Шамордино, Калужска област. В Калуга е кореспондент и журналист в областните вестници “Знамя” и “Молодой ленинец”. През 1955 г. родителите му са реабилитирани. Едновре��енно с това Окуджава се завръща в Москва, където участва в дейността на литературното обединение “Магистрала”. Редактор е в издателство “Млада гвардия”, а след това завежда отдел поезия в “Литературная газета”.

След 1961 г. напуска работа и преминава на свободна творческа практика. Живее в Москва. Съпругата му Олга Владимировна Арцимович е атомен физик, а синът му Булат Булатович Окуджава е музикант и композитор.

Окуджава преживява тежка сърдечна операция в САЩ.

Умира на 12 юни 1997 г. във военна болница в Париж.

Юбилеен концерт на Христо Граматиков

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 2007Коментирай

gramatikov.jpgсловеса, бина калс

Под наслов “Брегове на времето” на 15 юни се проведе юбилейния концерт по случай 60 годишнината на поета, барда, преводача, актьора, инженера, автор на няколко десетки проекти и книги, компакт дискове и едно откритие в областта на химичните рационализации – Христо Граматиков. Още… »

Песен на Веселин и Димитър от Сливен

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 2007Коментирай

светиниПесента на Веселин Василев и Димитър Добрев от Сливен “Разговор” в кампания за набиране на средства за възстановяване на храмове и манастири. Вижте клипа: Още… »

Кадри от събиране на бардове в Бургас

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 20073 коментара

от 17.3.2006 г.

Гриша Трифонов

Публикувано от Пламен Сивов на June - 20 - 200714 коментара

гриша-трифоновГриша Трифонов е роден на 20.09.1955 г. в гр. Харманли. Автор е на шест книги – поезия и проза: “Докато проговори камъкът” (1987), “Градовете, където не сме” (1999), “Съботни мемоари” (2000), “Есени” (2001), “По есенните улици на лятото” (2005), “Jyжне двери” (2007, на сръбски). Носител на националните литературни награди “Южна пролет”, “Георги Братанов”, “Изворът на Белоногата”, “Златен ланец” (2007). Автор и изпълнител на много песни по стихове на популярни български поети. Издал е музикален албум – “Главната улица” (2006). Носител е на големите награди за песен, присъдени от професионалното жури и от публиката на конкурса “Бургас и морето” (2001). Още… »

���


видео

тагове



За този сайт

Този блог се поддържа от Пламен Сивов. За връзка с мен, вижте страницата Контакт.