Светла Георгиева

Светла Георгиева е родена през 1955 г. в София. Тя е поет и художник, автор на три стихосбирки и много самостоятелни изложби у нас и в чужбина. (снимка: словото)

Аудио

Поръчай албума на Светла Георгиева “Птеродактил”

дом: светла георгиева и кристиян симеонов

Реших да изградя свой дом на онзи връх сред планината —

там, дето гаснещото слънце във скута и се приютява.
Прозорците ще бъдат пълни с небе, пронизано от вятър,
Пред прага уморени пътища ще спират в сенчеста забрава.

И стаята ще бъде бяла, леглото ще сънува ласки
и във очакване на празник ще бди добрата кръгла маса.
В огнището ще шепне спомен, и в грейналата тишина
Ще има светъл звук от вино и миризма на топъл хляб.

И здрача тихо ще разлива ефирна, галеща тъга,
а аз ще седна пред вратата и много дълго ще мълча.
Ще гледам как звезди се гонят, как пътят чисто реже мрака,
как вечността секунди рони като въздишка…И ще чакам.

Един ден — трепетна и лека — ще кацне птица, ще попее,
Ще закълве от мойте шепи зрънца и ласкаво доверие.
Ще литне, ще извие ярка следа в небето, то ще звънне цялото,
а аз ще искам да повярвам, че има красота в раздялата…

След време куче ще дотича, покрито с прах и самота
Ще му предложа къс от хляба, отворената си врата.
Край мен внимателно ще легне, като в съдбовен ритуал,
а в дивите очи ще тегне ранима, питомна печал…

А някой ден (привечер всъщност, в часа на синята забрава)
ще видя долу, там, по пътя, как някой бавно приближава.
Ще зная, че е много важно. Към мен ще идва непознатия,
Ръцете ми ще чакат влажни и ще усетя вкус на вятър.

Почти ще бъде тъмно вече, но ще достигне светлина
да могат сенките ни леко да спрат на бялата стена.
Върху стената много нежно да затрептят, прозрачно боси
И после с бавна неизбежност орисани да се докоснат.

И думите ще са излишни. И мислите — във смях окъпани…
Седя на прага, здрача вдишвам и гледам как се вие пътят…

Видео

Песен за моето куче

Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни.
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата…
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
…Но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене!
Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата…
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия…
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога до край да съм силен!
Сгреши ли – с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита -
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам…
Но тайно се питам: какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стиг�� й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич!
А аз й подхвърлям – забързан, разсеян -
къс безразлична консерва…
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги…
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам -
аз знам – с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога…
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!
И излизам от там – развенчан, победен -
и я гледам виновен и мрачен:
„Всъщност, виж – аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш…”, обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
„В моя живот се избира веднъж -
аз избрах да повярвам във тебе…”
…И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш…
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой?…

Птеродактил

Туй беше много отдавна…
Светът беше жаден и нов —
с неизживени пространства,
с неизхабена любов.
Бе още топла земята,
току — що създаден денят
и ние всички пълзяхме,
опиянени от плът.
И беше твърд и надежден
светът, роден за борба;
и беше чест да си тежък,
да си голям бе съдба.
И аз пълзях, но усещах
неясен трепет във мен
от непознатото нещо,
което днес е небе…

То беше празнично синьо
и в него дишаше смях!
С душата си го изпивах,
в сърцето си го мечтах…
копнеех луда искрица
живота ми да огрей…
Опитах се да стана птица,
но се превърнах в змей!

Бях вложил всичко възможно —
любов, инстинкт и талант.
Но схващах бавно, тревожно,
че за света съм мутант.
Бях змей и в змейски догадки
тъмнеех, съсках, копнях…
Вълшебни ябълки златни,
или принцеси крадях.
Бях змей, със змейски привички
живях, но чувствах смутен:
аз ябълки не обичам,
нито принцесите — мен.
И сива тежест усещах,
и тя е тук до сега:
открих горчивото нещо,
което днес е тъга…

Защото, празнично синьо,
небето дишаше смях!
С мечтите си го достигах,
с живота си — не успях.
Все търсех луда искрица
в душата ми да огрей…
Опитвах се да бъда птица,
но си оставах змей!

Отчаян мислех — крилата
виновни са… И в пера
ги скрих, с цвета на дъгата,
и молех ги да летят…
В спирали странни въртях се
И се извивах без край…
(Изглежда тъй ме видяха
и нарисуваха чак в Китай.)
…Минаваха вековете —
Разбрах, от болка смълчан,
че ражда птици небето —
без труд, без страх и без свян!
“Нали аз първи опитах…” —
крещеше в мен гордостта…
А Бог създаде орлите
и пусна ги да летят

в небето — празнично синьо,
където дишаше смях…
Че няма да ги достигна,
че съм обречен разбрах.
Но в мене луда искрица
остана тайно да грей…
Сънувам нощем, че съм птица,
но се събуждам змей!

И скрит в тръстиките кални
днес гледам птичия свят:
случайни, дребни, нахални —
но как летят! Как летят…
Къде е тази чудесна
мечта, боляла във мен?
О, да си птица е лесно,
ако с крила си роден!
А аз опитах — в бездомна
надежда жадно се мятах…
Едва ли някой ме помни.
Но аз измислих крилата!
И тъмна болка усещах,
и тя е в мен да сега —
открих най-тежкото нещо
и го нарекох съдба.

…Небето — празнично синьо,
с далечно ехо от смях,
ме лъже, че ще го стигна…
Опитах се.Не успях.
Но тази луда искрица
в мен все тъй дяволски грей…
В душата ми живее птица —
Не гледай, че съм змей!

Comments

comments

You may also like...

1 Response

  1. Dimitar says:

    Zdraveite, kazvam se Dimitar, mnogo haresvam pesnite vi i se zaradvah, kogato vidjah ,,Dom ,, i ,,Pesen na edin pterodaktil,, – blagodarja vi che gi izpjahte…iskam da si kupja CD s vashi pesni no vse ne uspjavam….Bihet li mi kazali kade bih mogal da gi namerja…Blagodarja….badete zdrava
    Dimitar

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

CAPTCHA Image

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>