Поети с китара

До последно не се знаеше поради кризисни причини ще го има ли второто издание на разградския фестивал “Есенни бардове”. В тази връзка – чест и почитания на “малката стопанка на големия дом” – Общинския културен център – Надя Денева и на Цветана Бенонова, директор на Дирекция „Култура и туризъм“ в общинската администрация, които сам кметът Бояджиев нарече „пробивни дами“, че успяха да надделеят над ратниците за финансови икономии за сметка на празниците на културата. Надя и Цветана не бяха сами, имаха си съмишленици и помощници. Кметът каза, че ги знае поименно и че всички вкупом ще си получат заслуженото!

Празник в Разград имаше. Направиха го два дуета – Христо Граматиков и Светлана Стоянова от Бургас, Даниела Пенева и Румен Спасов от София, петима солови поети с китари: Маргарита Друмева от Силистра, Владимир Стоянов от Варна, Славимир Генчев от София, Бойко Георгиев от София, идейният баща на фестивала Ивайло Диманов и специалните гости Недялко Йорданов, Ивана Джеджева и Хайгашот Агасян и несебърският дует Живка и Иван Ненкови. Щастливци са тези, които можаха да ги чуят. В двете фестивални вечери звуча мерена и немерена реч от разградски творци. Млади разградски музикални дарования показаха какво могат вече. За развоя на фестивала писахме достатъчно в предишни броеве.

Тук ще ви предложим, уважаеми читатели, интервюта с носителя на наградата на „Екип 7“ Бойко Георгиев. Той и всички останали иска пак да ни дойдат на гости – заради мястото, обгрижването, есенните кестени, уюта на града…

Интервюто с Бойко Георгиев е на пейка пред театъра. Над нас са кестените. Той не знае, че след няколко часа ще получи наградата на „Екип 7“ „Най-свежарският бард на фестивала“. И аз, обаче, ще бъда изненадан от това, което ще чуя в следващите минути. След третото изречение на събеседника ми бях абсолютно убеден в точната преценка на редколегията за нашата награда.

Бойко, вярно ли е, че нямаш GSM?

Никога не съм имал! Водех страшна борба първо със себе си, после със семейството и на края с обществото, сред което живея. Успях! Аз мисля, че победени и победители няма, но накрая обществото ме прие такъв, какъвто съм и се съобразява с условията, които аз налагам към него. Аз съм човек, който работи много по домовете на хората /великолепен майстор, за него няма невъзможен ремонт на домашен електроуред – б.а./, имам много клиенти и всички те знаят, че като кажа: „Във вторник в четири часа ще съм при теб“, може да стане даже земетресение, но аз във вторник в четири часа ще съм там. По тази причина толкова много хора предпочитат да работят с мен.

Има и нещо друго – в момента, в който съм с теб, аз съм само с теб. Когато съм с някоя жена, съм само с нея. А не точно тогава някой да се сети да ме пита: „Абе, как сега да си поправя печката?“.

Ако сега на главата ми падне кестен /Боже, колко много кестени има в този красив град!/, това аз ще приема като знак, че разговорът ни трябва да приключи точно сега, на това място! Същото ще бъде и ако се обади камбаната на часовника или ако ти звънне телефонът в джоба.

Става все по-интересно. Какво още би сам прибавил във визитката си?

Хм! Интересен, особен, леко дистанциран и в същото време много обичащ всички хора около себе си. Готов на всичко, но до определена граница. Зад нея не позволявам никой да прекрачва.

Имам своите морални устои и в същото време съм готов да извърша и най-невероятни глупости.

Например?

Ами песента, която ще изпея тази вече тук /Жалко – не се случи заради сценария на вечерта – б.а./. Сигурен съм, че три четвърти от зрителите няма да я приемат. /Става дума за стихотворението на Дулинко Дулев „На Тотьо Марков му дойдоха гости“. В нея мутрите бъркат адреса за реката, но за да не са капо, пребиват Тотьо, а жена му изнасилват пред очите му – б.а./ Това е една много гадна песен. Но, от друга страна текстът е много спорен. Защото в него има елементи, които може да чуе само този, който е дошъл да чуе тази песен.

Случайно научих, че пееш няколко песни по текстове на Дулинко. Защо се спря при „пенсионирания мускетар“?

Да, подготвил съм си пет песни за тази вечер. Едната е по повод годишнината от смъртта на Димчо Дебелянов. Останалите четири са на Дулинко Дулев. С едната ще участвам за песен на Разград – „От тука започва не само България“.

Да те върна на гадната песен с мутрите на гости у Тотьо Марков. Страхотно! Обичам Дулинко, вярвам, че знае какво прави. За мен той е един от факторите от национално значение. Има едни, дето са правят на титани, ама не могат да му стъпят на малкото пръстче!

Дулинко е голямо богатство за този град – точно такъв, какъвто е! Точно с тази си осанка, с този си начин на изказ, с невероятната си човешка чувствителност. С всичко това той ме порази в Копривщица и за мен той е част от хората, които ме учат да живея. И снощи /първата фестивална вечер – б.а./ отново имах страхотното щастие да се насладя на усещането, че не съм се излъгал в този човек. Помниш ли, той прочете едно свое стихотворение, отстъпи назад и просто каза: „Нека другите, младите да попеят. А стига ние сме говорили?“. Нещо, което много рядко се среща. Ей, ще я пея тази песен. Може да ми се разсърдят три четвърти от хората, но после ще разберат, че това е страхотен хумор и ирония.

Как усещаш фестивала?

На доста фестивали вече съм бил, такава абсолютна подкрепа от обществеността като тук не съм виждал никъде. Ей, Богу, в тази част на България не бях идвал. Като ми казаха да пиша песен за Разград, бях пълен аут, защото не знаех нищо за Разград. Знаех единствено, че от тук е Дулинко!

Такава перфектна организация и обгрижване на всеки един от нас, такъв интерес към програмата, честно, никъде не съм виждал. Не говоря за конгломерата София, където хората се интересуват само от себе си. Говоря за други градове, където също много добре посрещат, но тук е върхът. Ние сме поети, хора с много силна душевност и усещаме какво изпитват хората отсреща. Ами те изпитват радост като ни слушат, изпитват искрено удоволствие, те се смеят, те са се отворили целите бе, братче! Отидеш в София – ония се свили като охлюви, не можеш да ги пробиеш! Четири часа свириш, блъскаш, раздаваше се, поети с китари… Те само – ха, ха, ха… Точно като камъни! А тук са хората, човеците! Направо съм разбит!

Интуитивно усещам, че още нещо можеш да ми кажеш за себе си. Нали?

Добре. Спасител съм на плажа. Човекът, който въвежда реда на плажа. Разбира се, че и между нас има различни хора, но повечето живеят в непрекъсната готовност. Може цяло лято, три месеца да лежиш на пясъка, да сваляш мацките, но в следващите десет секунди трябва да си на сто процента енергия. Вътре във водата, да то вадиш този човек! Този човек ти е в ръцете! Разбираш ли? И това съм аз.

Кой още съм аз? Така пък не бяха ме питали. Е, човек, който може да свири сносно на китара, човек, който пише песни, на които хората се смеят. Щото едно е да се усмихват, друго е да накараш един човек, който е блъскал цял ден, седи на стола и гледа някой, дето е хванал една китарка, като свършиш, накрая не само той, ами цялата зала да се тресе от смях! Трябва да ти кажа, че усещането е страхотно. Връх е да накараш хората да се смеят. Можеш да ги накараш да плачат, можеш да ги накараш много други неща. Но да накараш човека да се засмее… Той трябва да го поиска сам.

Още, баща съм на двама големи синове. Единият е спасител като мен. Малкият се занимава с компютри. Имам много добра, много хубава, красива жена. Много си ги обичам всичките.

В същото време обичам и другите жени. Не считам, че когато човек дава любов на другите, говорим дори за секс, той прави престъпление. Не, защото ти даваш радост на другите. Но в същото време, онази територия, онази граница, която не даваш никой да пристъпи, тя съществува. Тя е там, аз я пазя ревниво. | Георги Тодоров, www.ekip7.bg