Ирина Жекова и Шарли Дален се появиха неочаквано, но неслучайно (нали няма случайни неща!) на Бардфест Ловеч`09 и още с първото си изпълнение предизвикаха фурор. След второто стана ясно, че „имаме работа” с музикално (или музикантско – не знам) явление, което и тогава, и сега, и в бъдеще ще бъде определяно все по-трудно.
Но да не избързвам. Преди всичко ще припомня, че поради липса на „категория” за изкуство като тяхното организаторите им връчиха наградата на Виенски салон „Белведере”, която по традиция се присъжда на най-млади участници в проявата. И те наистина бяха най-млади сред общността на поетите с китара, които първи и по достойнство оцениха техните изпълнения.
Добре, че „уцелихме” „Ире” в момент, когато имаха концертна програма в София. Аз имах възможност да ги чуя на живо на 10 септември 2009 г. в столичния „Фенс клуб”. Макар и пред малобройна публика (липсата на предварителна гръмка реклама и тяхната необичайна поп етно джаз музика; това е определение на Ирина, но след малко ще се наложи да го разширя) си казва думата), те пяха и свириха като пред многохилядна, което е едно от доказателствата за сериозно отношение към собствените изяви на каквато и да е сцена.
Условията във „Фенс клуб” бяха много добри, впрочем, и двамата звучаха чудесно.
Ирина е родена в Ловеч (това донякъде обяснява появата на дуета в града), завършва математика в СУ „Св. Климент Охридски”, след което заминава за Франция, за да продължи да учи. Там именно, в милионния космополитен град, където всеки се стреми да демонстрира културната си идентичност, тя открива… себе си и своите български корени. Сега виждам смисъла на своето пребиваване във Франция така: да популяризирам българската музика, твърди Ирина.
В дует „Ире” (това е всъщност галеното обръщение към Ирина от нейните близки в ранното й детство) Ирина е нещо като „фронтмен”, защото е не само изпълнител на песните, а и композитор и автор на стиховете. Шарли впечатлява с инструменталните и вокалните си умения: свири на всякакви ударни инструменти, на китара, с уста… Освен това участва в аранжиментите, които – особено в интерпретациите по оригинални български народни песни като „Мене ме, мамо, змей люби”, „Вечеряй, Радо” и други, позволяват не само участието на богатия набор от инструменти, с които „Ире” боравят”, но и в самите изпълнения да звучат поп, джаз и рок елементи.
Преди концерта разговарях накратко и с двамата. Желанието на Ирина да създава толкова необичайна музика е продиктувано от убеждението й, че в днешния свят не трябва да се държи строго на разграниченията между отделните жанрове и стилове в музиката, а да се търсят допирните им точки, начините те плавно да преливат едни в други. Това убеждение на младата талантлива българка проличава и в една от първите й песни – “Единна земя”, която дава името й на първия албум на „Ире”.
Нищо от тяхното изкуство не може да се разкаже с думи – трябва да се чуе и види. Защото на всичко отгоре при изпълненията на някои от песните Ирина оставя китарата и започва да танцува; нали и тялото има свой език, който не е само … негов, а е свързан с музиката и словото. И е напълно уместен.
Тук е мястото да добавя, че дуетът има свои верни почитатели във Франция, тъй като двамата живеят и творят основно в Париж. В продължение на година и половина вече песните им звучат в реномирани парижки клубове, което обяснява как и защо много хора там обичат българския език. Преди всяка песен Ирина описва накратко съдържанието, за да разберат „чужденците” за какво става дума. Често зрителите я питат за повече подробности по отношение на легендите, но дори да не разбират изцяло всичко, то музиката им казва голяма част.
Що се отнася до Шарли, преди да срещне Ирина той не е знаел нищо за българската музика. Сега обаче почти без акцент пее заедно с нея народни песни и си личи, че ги харесва и обича. Като перкусионист Шарли е силно завладян от техния уникален ритъм и мелодика.
Днес (11 септември) „Ире” имат последен концерт в България в „Арт клуб” на столичната улица „Иван Асен”, а в събота заминават за Франция. Но догодина отново ще се върнат и ще свирят в много по-големи зали! | Славимир Генчев, снимка Михаил Димитров
ТОЧКА БГ – проектът
Да, свириха в “Артклуб”. Беше претъпкано. Заведението е малко и не беше много подходяшо за представление като това на “Ире”. Освен това някой беше решил да си празнува рожденния ден точно тази ве1чер и половината хора не слушаха “Ире”, освен това вдигаха невъобразим шум разговаряйки “на по чашка”.
Съжалих, че не съм отишъл във “Фенс”.
Ала изпълненията им бяха перфектни.
Успях да си купя CD. Слушах го. Записите май са си ги правили сами – поне така пише на обложката.
Усещам, че в Ловеч тази година станахме свидетели на “раждане на супернова звезда” (при това двойна!)
Пожелавам им читав продуцент, който да ги изведе на големи сцени.
И съм сигурен, че това ще се случи скоро.
А и те са се засилили натам с обединените си таланти и с очевидно голямото си трудолюбие.
Сега, когато първите най-силни впечатления ми се уталожиха, започвам да си задавам малко по-смислени въпроси по отношение на ИРЕ.
1. Жанрът им. Ясно е, че не са първите, нито последните, които се занимават с обработка на фолклор. Това, което ме впечатли обаче, е посоката, която са избрали. Докато един Теодоси Спасов например прави синтез от фолклор и джаз, ИРЕ “синтезират” фолклора с това, което се нарича world music. Не бяхме виждали още такъв убедителен минималистичен синтез в български условия – една китара, един глас и брилянтни акустични перкусии. Не ще да е случайно, че Теодоси фигурира сред приятелите им в профила на ИРЕ в Myspace.
2. В тази посока: ако има нещо, което ги “отделя” (не за добро или лошо, просто констатирам факта) от “бардовете” е отношението към текста. Ирина има магично отношение към текста. Търси някакво мета-ниво, над-езиково, отвъд-езиково внушение, което разчита повече на звуци и ритъм, отколкото на метафори и поетични форми. Пише текстове и на “измислен”, елфски език – типичен new age подход; чувал съм го и в други групи (едни руснаци слушах наскоро с такива текстове, сега не се сещам за името на групата, много подобно звучене). Красиво, въздействащо… но доста встрани от идеята ми за изпята поезия. Дори от народните мотиви, които пяха (и които чух в Ловеч поне два пъти, после и в интернет) не мога да повторя нито един ред. Не пиша това като критика или знак на “нехаресване”; пак повтарям – много са добри, прекрасни са, НО: при тези, които правят “бардовска” музика качеството на текста се определя от други закони. ИРЕ ми показаха границата между два жанра, за което съм много благодарен. Видях как формата може да бъде “спазена” и почти съвършена (глас+китара), но съдържанието на и отношението към текста може рязко да отдели двата музикални жанра. От всичките ми познати български бардове, мисля, Тодор Янкулов може би се приближава най-плътно (без да преминава от другата страна) до това, нека го наречем “магично” отношение към словото.
3. Цялостният подход на ИРЕ мога да определя като импресионистичен, базиран на внушението. Много силно, безспорно. Омагьосващо. Ирина те обезоръжава и те потапя в някакъв транс – от ритъм, глас и мелодия. Но точно защото всичко при тях се върти около музиката, словото става подчинено на тази вездесъща музика. Синтезът е в полза на звука, не на смисъла.
4. Поуките за всички нас са в няколко направления. Сценично присъствие, отношение към саунда, отношение към крайния продукт, музикален перфекционизъм. Много бихме спечелили всички (и цялата бардовска общност), ако си научим уроците. Даде ни се възможност да видим по-скоро КАК се работи сериозно, а не толкова КЪМ КАКЪВ вид музика да се стремим – това последното, мисля, повечето от нас го усещат по различен начин, и слава Богу. И другата важна поука: КЛУБОВЕТЕ. Дълбоко съм убеден, че нашата музика трябва да мине през тази клубна форма, преди да (ако изобщо) стане масова. Много от нас бъркат клубната форма с бутиковата и доволстват от факта, че изпълняват песните си пред една и съща (предимно колегиална) аудитория. Нашите потенциални фенове ходят на клуб в петък вечер. А нас ни няма там.
Напълно съм съгласен с написаното от Пламен.
Най-вече саъ съгласен, че бардовската “общност” (включвам тук и себе си) трябва да си научи най-на края уроците.
Прекрасен коментар на Пламен Сивов. Трудно може да се добави или да се извади нещо. Затова накратко: Чудесни са, прекрасни са и съм убеден в доброто им бъдеще. И все пак, по-скоро става дума за една съвременна и впечатляваща интерпретация, отколкото за авторска музика. Подплатена с убедително сценично присъствие.
С удоволствие бих ги поканил догодина в Бургас – най-малкото защото по категоричен начин бележат “границите на жанра”.
И тук ще си позволя да опонирам донякъде на Пърси по темата за Ловеч – и музиката, и изпълнението, и сценичното поведение са задължителни и много важни елементи, но решаваща трябва да бъде поезията. Или както се изказа наскоро един безспорен капацитет в музикалното изкуство “Природата на жанра е една, независимо от изпълнителския апарат.”
Сблъскахме се с този проблем, когато провеждахме първия младежки конкурс за авторска песен в Бургас (май-юни т.г.). И решихме, че половината от оценката за дадена песен трябва да се формира от текста, от посланието. А другата половина – от всички останали компоненти. Иначе се оказваме в поп-а, арт-а или ставаме просто “изпълнители”. Нищо лично. Както казва Краси, време е да си научим уроците. Но и да не забравяме в кое училище ходим.
Желая успех на “ИРЕ”!Те полагат невероятен труд и заслужават признание и слава.
Момчета, не знам да се радвам ли, или не, но непрекъснато ми вземате думата от устата. Съгласен съм с вас. За “Ире” вече казах какво мисля; впрочем те ми дадоха адреса на своя сайт –
http://www.myspace.com/charliedalin
Така или иначе двете начала (стиховете и музиката) не бива да се противопоставят, но да не забравяме, че в началото бе Словото.
Никога НЕ забравяме, че “в началото е словото”. Напротив – то е изначално в бардовското ни изкуство.
Лично аз от повече от две години не съм написал текст за песен. Не твърдя даже и че съм поет защото не пиша поезия. Когато пиша го правя за да напиша текст за песен.
Обаче ще се съгласите с мен, че когато текстът на една песен е прекрасен, ала мелодията е тривиална и грозновата, и изпълнителят няма поне приемлив музикален инструмент (акустична китара, която да държи строй) и вместо да пее вие – то публиката по всяка вероятност няма да го хареса.
А този случай (а този случай е ДОСТА ЧЕСТО СРЕЩАН при изпълненията на членовете на “нашата общност”) песента, въпреки красивия текст става грозна.
Сигурен съм, че публиката ни не желае да слуша грозни песни.
Затова нека не придаваме всеки път ПРЕКАЛЕНО голяма тежест на текста, а да си спомним, че има мелодия, пеене, свирене, сценично поведение.
Ако ще да е само (стихотворението) – тогава да правим поетични рецитали. И да не правим песни.
Ако ще правим песни – да ги правим красиво (дори когато пеем за грозни неща!), да не правим песните си тривиални и скучни, да се постараем да ги направим такива, че не само на нас самите да ни харесват а да харесат на публиката ни и да я привлечем в залата.
Идеята ми е на да обиждам читателите на този пост, а да привлека още повече вниманието им върху цялостното качество на песните ни, без да отивам нито в поп-арта, нито в етно, фолк или където и да било.
Ние сме автори на песни, изпяти от нас в съпровод на акустична китара.
Не всяко стихотворение написано от нас, или от други хора става за текст за песен.
Краси, спор няма и тук. Но все пак не можем да искаме от всички (не е лошо да се стремим – аз самият съм го повтарял десетки пъти и изразът ми е бил “като ще са песни, да са песни”) да са виртуози; то и не може…
))
Както казва Зорба, “сандурът (гръцки музикален инструмент) иска да мислиш само за сандур.”
Тия, които мислят само за сандур (в нашия случай – китара), само за него мислят и стават професионалисти. И отиват на друг стадион. Операта наистина става друга.
Там обаче има по-различни правила. Въпреки че също ще чуем, че много държат на текста и не пеят кво да е.
Това със “сандурът” – хуваво.
Ама мелодията на песента?
А пеенето?
И те искат “да мислиш за сандура”.
Не се отива на никакъв друг стадион.
Сцената си е една и съща.
Просто става по-хубаво, което е крайната цел.
Я да погледнем Пламен Ставрев.
(трябва да погледнем доста нависоко!)
Защо да не се равним по Пламен Ставрев?
Сега ще кажете, че е професионалист, че само това прави…
А лошо ли е?
Нали не е лошо да се става все по-добър?
Да, “най-големият враг на хубавото е … по-хубавото”.
Все пак не съм привърженик на прекаленото натягане на гайките – късат се.
Пламен Ставрев, ти, Пламен Сивов, Андро Стубел, Виктор Макаров, Тошко Янкулов, Маргото Друмева и неколцина други сте изключения – имам предвид, че съчетавате сравнително еднакво добре “трите кита” – стихове, свирене и пеене.
Какво да правим ние “с гайдите”?
Трябва да ви призная, че темата силно ме заинтригува – защото поставя фундаментални въпроси, най-вече от типа за кокошката и яйцето
.
Дали поезията има приоритет в бардовското творчество, или музиката (музицирането, свиренето и т.н.)? Въпросът ми се струва изкуствен и неправилно поставен. Сякаш забравяме, че този вид изкуство е във висша степен синтетично и крайният “продукт” не може да бъде разглеждан като механичен сбор на 1 и 2. Едно време с един приятел “теоретизирахме” по следния начин: музиката (песента) бива от една страна проста и сложна, а от друга – хубава и лоша, като между тия две множества са възможни всякакви сечения – проста и хубава, проста и лоша, сложна и хубава, сложна и лоша. Не знам дали сме били прави тогава, но се сетих за това, защото добре илюстрира спора, който се заформи тук.
Два примера по мой вкус за горното деление: проста и хубава – Висоцки. Сложна и хубава – някоя арт-рок композиция на Канзас. За другите две комбинации – “проста и лоша” и “сложна и лоша” си помислете сами.
Моделът “три акорда и хубава поезия” в момента е като че ли идеал за повечето наши бардове. И в това няма нищо лошо, ако се спазват следните два принципа: поезията трябва да е НАИСТИНА много убедителна, изпълнението трябва да е МНОГО въздействащо – за да се получи запомнящ се краен резултат. В някакъв смисъл, след Висоцки е адски трудно да свириш и пееш като него – затова и аз лично се въздържам от този модел, доколкото мога. При Висоцки този стил беше нещо прекрасно, но за да си позволиш да го следваш, е необходимо невероятно самочувствие; аз го нямам, признавам си без бой.
Нещо друго по този въпрос: триакордният стил е труден за възприемане от сегашната (млада) публика. Възприема се като демоде – жалко, но е факт; по-младите не са и чували (за) Висоцки. Оставайки в него, се маргинализираме – а за маргината, изгубила публиката си, утешението, че “не са дорасли” и “не я разбират” е доста жалко утешение. Особено, ако на всичкото отгоре отстоиш на светлинни години от поетичния талант на Висоцки…
Дано ме разбирате правилно. Усложняването на музиката само по себе си е безсмислено – и аз самият имам песни, които са прекрасна илюстрация за това
… Единственото, за което бих пледирал с пяна на уста: когато пишем песните си, да можем да забравим и за Висоцки, и за джаза – да сме спонтанни, да не имитираме, да ТВОРИМ в истинския смисъл на думата. Само тогава може да се получи нещо наистина свястно; само тогава хората ще започнат да ни взимат насериозно. Точно тази спонтанност сякаш в момента много ни липсва – и в музицирането, и в писането на текстовете.
Поздрави.
“Три акорда на китара, леко дрезгав глас….”
Мина туй време, така е. Но си прав, че и сто не са нужни, ако се казва нещо смислено. Но нека не броим акордите или поне да не акцентираме и върху тях. Защото говорим за песни, а има хубави песни и с малко акорди.
И според мен този спор е бил винаги излишен. Защото той, Пламс, е много стар – поне колкото нашето “движение” (извинявам се за думата).
Нещо друго е по-важно: каква цел си поставяме. Не знам дали е правилната цел да се търси повече публика. Защото като говорим за поезия, тя не е на почит в България. И никога не е била.
“На първия ред – поет до поет.
На втория – празна аудитория”.
Тази епиграма на Тодор Климентов е отпреди 40 години и още е актуална.
“И някой е въздишал с трагическа ирония:
“А Женя Евтушенко чете по стадионите!”
Това пък е от Левчев – плач по липсата на публика на литературните четения.
Защото у нас “ритни плет – изскача поет”, както се казва.
И на четенията поети четат пред поети. Това е ситуацията.
Затова на времето бе атракция да излезе някой с китара и да си изпее стихотворението като песен. И никой не е придирял колко са акордите. И затова и днес мнозина не придирят. Защото наистина не е най-важното.
Проблемът е, че днес (както и вчера) поезията не се чува. Не се слуша. Не се “котира”. Освен от “ценители”, т.е. пак от поети (или имащи се за такива).
Очевидно е, че ни липсва талант от голям калибър, който така да пее и свири и по такива текстове, че да постигне успеха на Боб Дилън. И на други автори на песни, които сами си пишат изпълняват творбите, каквито имат толкова много на Запад. Очевидно нашата традиция е още твърде млада. Затова е хубаво, че идват все по-млади и различни изпълнители, които ще променят нещата. И ще пеят и на стадиони, без да са поп и рок изпълнители.
http://www.lovechpress.info/index.php?option=com_content&task=view&id=9363&Itemid=60
Един отзив за Бардфеста в ловешки вестник.
Интересна дискусия се е заформила тук.
За себе си мога да кажа, че съм почти на сто процента съгласна с мненията на Пламен Сивов – и за Ире, и за останалото. Но ми се иска да спомена и друго нещо – като иде реч за уроци, от много време се чудя доколко българските автор-изпълнители са наясно с това, което се прави в жанра по света – в момента и изобщо? Любопитно ми е какви не-нашенски образци са познати на повечето от тях. Всеки ще ти спомене Висоцки, Окуджава, евентуално Боб Дилън, току-виж някой и за Ленард Коен се присети – а по-нататък, а, а по-нататък? Защо ли имам чувството, че ако спомена на мнозина в общността Леонид Сергеев, Александр Левин, или пък Пати Смит, Ани ДиФранко, отсреща в немалко от случаите ще ми отговорят с едно изумено “Кооой?”
Колко от българските бардове са чували за актуалните имена в жанра от последните 15 години в Русия например? Колко знаят кои са Веня Д`ркин, Сергей Бабкин, Кира Малыгина, Адриан и Александр, примерно?
За автор-изпълнители от други националности хич не ми се и пита…
Все си мисля, че като човек прави някакви неща в някакъв жанр, хич не е лошо и да познава направеното в жанра и да се интересува какво се прави в жанра по света в момента.
Доколко го познаваме и доколко се интересуваме?
Тук искам и да поздравя Пламен за това, че е направил раздели за чужди бардове в този сайт, но ми се иска да сложи и един за автор-изпълнители от всякакви други националности. Има с какво да го пълним, Пламене, обещавам да помагам с каквото мога.
Всеки, който се интересува от други автор-изпълнители от други националности може да ги намери в youtube. Интернет е услужлива мрежа. Всеки може да види какво се прави в жанра по света в момента, а после да огледа и себе си.
Мен лично ме интерсуват българските автор-изпълнители (много ми харесва това название и го предпочитам пред думата “бард” и смятам да използвам от тук нататък “автор-изпълнител”), музиката, която правят, мелодиите които пеят, текстовете които изпяват, китарите на които свирят и поведението им на сцената.
Бих искал песните на българските автор-изпълнители да станат много по-хубави като цяло и да съберат много повече публика там където успяват да я съберат.
Ако за пример могат да ни послужат чужди автор-изпълнители – много хубаво. Аз съм се учил от Georges Moustaki, Ives Duteil и Francis Cabrel (от първите двама още преди 32 години).
Както и от други автор – изпълнители.
Вярвам, че съм понаучил доста неща.
Бих препоръчал на всички, които се занимават с автор-изпълнителско изкуство в България да репетират по-честичко и да се слушат повечко какво пеят.
Да слушат и други хора разбира се, както правя и аз постоянно , както правят всички.
Но най-вече да слушат и да гледат себе си – на какво приличат изпълненията им и стават ли за сцена?
Youtube e услужлива мрежа, Краси
Internet е услужлива мрежа, Краси, стига човек да се интересува какво предлага тя.
Няма как да тръгна да влизам в празни спорове за това точно с теб след чудесните линкове, дадени след мойта статия, писана преди около година тук.
Много ми става драго и от това, че си решил да използваш по-неутралния термин “автор-изпълнител”.
Жорж Мустаки и аз го тача много, макар и повече да тача Рено, а най-пача да ми се иска тук да има статия и за Ла Шансон дю Диманш, ако и да не разбирам френски.
И мен наистина много ми интересува какво са слушали повечето български автор-изпълнители, за доста от които за съжаление имам впечатлението, че не изскачат от гърнето със собствен сос, в което къкрят дългогодишно,
а някои дори го наричат “движение”
Ето още нещо, което възприемам от Комата като понятие – “къкренето в гърнето със собствен сос”!
Много хубаво попадение!