Руските бардове, част IV: Михаил Анчаров | Поети с китара


Поети с китара

[ сайт за бард култура и авторска песен ]

Руските бардове, част IV: Михаил Анчаров

Публикувано от Пламен Сивов на February - 28 - 2011

Хоризонт и зенит

Между нами, друг, все стена, стена…

Михаил Анчаров

Неговата смърт, някак загубила се в треската на нашата перестройка, странно контрастира не само с гръмката му известност в 60-те години на затоплянето, – тихата кончина на Анчаров странно контрастира с всенародно оплакваните други бардове на епохата, като че ли дочакали удобния час, когато загубата да удари най-тежко. Смъртта на Визбор като трамплин изхвърли всеобщия интерес към него, на вълната на този интерес студентският менестрел, певецът на ските и сините планини стана (и заслужено) един от класиците на жанра. До не говорим за Висоцки, чиято смърт направи от полу-нелегалните певци национални герои (и също заслужено, защото събития от такъв мащаб не се случват незаслужено.)

В това отношение тишината около името на Анчаров е и странна, и незаслужена. През всичките 60-ти години в надпреварата по магнетофонната писта той върви наравно с Галич, Оку��жава, Городницки, Матвеева, Якушева. Без Анчаров този кръг е абсолютно невъзможно да си представиш, той заема в него свое особено, уникално място. Състезавайки се и пресичайки се с другите. Но – без да съвпада с никого: нито в стиховете, нето в тематиката, нито в маниера на пеене, нито в типа артистично поведение.

Висоцки понякога изпълнява негови песни. Анчаров споменава това в автобиографията си мимоходом, без да дава воля на емоциите („това е отделен разговор”). Зад подчертаната сдържаност може да се предположи сянка на досада. Може да се досетиш и за причината за това. Разбира се, на Висоцки не му е необходимо да пее чужди песни като свои, и той никога не го прави, но това, че широката аудитория приема анчаровските песни за песни на Висоцки – това е повече от вероятно. По същия начин, както тази аудитория приписва песни на Городницки на Визбор, който ги изпълнява с несравним чар. Никой не намира нищо особено в тези заменки – през 60-те години бардовете са практически единен кръг, и само по-късната търсения изискват точното авторско разположение. Досадата на Анчаров е по-късна, тя се отнася по-скоро към ситуацията през 80-те години, в някаква степен забравили тези песни, отколкото към Висоцки, с когото Анчаров се е срещал, когато Висоцки е започвал – в ранните 60-ти години.

Срещал се е и с Визбор. Аз бях свидетел на една от тези срещи. В типично московска квартира (струва ми се, че това състезание между бардове направи телевизионния коментатор Любовцев) бяха се натъпкали към 30 души. Домашно угощение не се предвиждаше, всеки беше донесъл по нещо. Нелишеният от хумор домакин направи изложба от донесеното: постави в колонка дузина бутилки коняк, а върху капачката на последната постави малка мандаринка – единственото мезе. Аз описвам този врязал се в паметта ми натюрморт, защото той ми изглежда характерен за епохата на 60-те години, с нейните „кухненски купони”: това не беше пиршество не защото нямаше какво да се купи за трапезата (точно тогава имаше!); но не затова се събирахме; даже и бутилките, боя се, не всичките бяха изпити, макар че купона, започнал късно, беше разчетен за цяла нощ. Цяла нощ аз не издържах, но първата половина от състезанието чух. Анчаров и Визбор седяха един срещу друг с китари в ръце. Масата беше празна (даже май и микрофон нямаше), а в кръг плътно седяха, стояха и, според мен лежаха на пода, слушателите. Визбор като по-млад – започна. Изпя три песни и почтително замълча. Анчаров направи малка пауза и също изпя три песни, и също млъкна, вежливо склонил глава. Мене ме трогна точно тази взаимна коректност. Песните аз ги знаех всичките, това не беше нещо ново; интересна беше обстановката. И поведението – това подчертано отстъпване на мястото. Почти претенциозна учтивост.

А контрастът на фигурите беше поразително ярък. Контраст в маниера на пеене. Контраст във всичко. Живият, риж, светещ, целият един такъв „пухкав” Визбор и Анчаров – сдържан, притеснен, коректен, като че ли „закопчал всички копчета”. Не помня как беше облечен, но усещането беше, че той е в протоколен черен костюм. Той не беше просто красавец. Той беше, ако може така да се каже, концертен красавец: правилни черти на лицето, гладко сресани блестящи черни коси, спокойна изправена осанка, фигурата му „плачеше” за фрак, човек с такава външност би бил добър и като дипломат на прием, и като илюзионист на арената, и като…резидент във „вражеския лагер”.

Може би не случайно биографичната легенда (съпровождаща всеки стойностен бард) приписва на Анчаров нещо тайнствено, секретно. Колкото Визбор е отворен, а Висоцки обърнат наопаки (а Окуджава вежливо прикрит), – толкова Анчаров изглежда херметически затворен. Легендата върви след всеки от тях, понякога съобразявайки се с фактите, понякога не; това че Окуджава е „тъжен войник” някак е свързано с неговата съдба, но като войник-фронтовак се слави и никога невоювалия Визбор (впрочем, той е известен още повече като спортист, алпиец, което е по-близо до истината). Висоцки също се приема за спортист (алпинист), което все още би могло да има реална основа, но това, че в съзнанието на народа е криминален, лагерник – това си е вече образ. Така в случая образът говори повече, отколкото обективната истина!

Биографията на Анчаров е малко известна. Ако се съди по това, което споделя, това е практически „библиография”: пях това и това, писах това и това. Песни, разкази, романи. А преди това? „Преди да избера литературата, опитах много различни занимания. Бях б��рд, художник, сценарист и даже писах либрето за опери…” Естествено, към тези чисто аристократични работи мълвата трябва да добави нещо по-осезаемо. И тя добавя – „подвизите на разузнавача”.

Тази легенда учудващо съвпада с облика на Анчаров, затова и се поддържа. Коректността и сдържаността намират в него не само маниер на поведение, но и цялостен артистичен облик – това, което у поета съставя „аурата на душата”. Това е образ на човек потаен, безупречен и като че ли малко отвъден. Пришълец. Нещо странно има не само в песните му, но и в начинът му на изпълнение.

Думите се подреждат отчетливо, твърдо, като удари с нож. Артикулацията подсказва правилност, скриваща по-скоро строгата школа, отколкото естественото дишане. Резкият гласов рисунък (през цялото време някъде около речитатива) странно контрастира с елементи на цигански напеви, отвреме-навреме изплуващи от речевия строй като сантиментални въздишки, по-точно, като сантиментални цитати. По принцип това е ритъм на символите, а не ритъм на въздишките! Нищо общо нито със задушевността на Визбор,нито с взривния, неуправляем темперамент на Висоцки, нито с ликуващата ирония на Ким, нито с хармоничния ритъм на Окуджава – именно ритъм на въздишките. Анчаров като че ли пее в броня. Нещо метално се прокрадва в гласа му. Много години по-късно този звук се отрони при Виктор Цой: гласът на отпадналото, не желаещо да се слее, вървящо по различен път съзнание.

Предизвестено е – у Анчаров. „Мъже, търсете Аелита!” Нещо марсианско, звездно, изместено. Привлекателността на лунатичен минувач, вървящ през живота ни по неведоми пътища. От загадъчна сянка към загадъчна сянка. От мъгла в мъгла. „Звук шагов, шагов, да белый туман…» (Звук на стъпки, стъпки, и бяла мъгла.)

Не «бЕлый» – «белЬІй»…Даже странното ударение у Анчаров изглежда необходимо. Езикът е изместен. Може да се каже: «Мы в пахаре чтим целину, в воине – страх врага» («В орача ценим целината, във воина – страхът на врага»), – и по-добре да не се заравяш в логиката на фразата, защото смисълът е в съчленеността на символите. И циганина (не «цыгАна», а «цЬІгана») от покрайнините при Анчаров носи женското име Маша, и това е в същия стил: светът е видян от странния ъгъл на стаеното очаровано съзнание.

И е видян. Описан. Представен е в реални очертания, в детайли, в драматични човешки съдби. В историята на същия този «цЬІган», разбил лавка в гладните военни години. В историята на безногия инвалид, самотно чаткащ с патерици по заледените московски улици на 46-та година. В историята на шофьорът-«звяр», таранещ с триосния МАЗ непроходимите наши пътища. Следвоенната Русия с всичкия й недоимък, щедрост, злоба, великодушие, тъпотия, доверчивост, се изправя в песните на Анчаров. И тук той не случайно е сравняван с поетите от своя кръг. С Галич, Висоцки. И жанрът тук е общ, накрая и Визбор все повече е привлечен от тази форма – подробен «баладичен» разказ, изчерпващ и епизода, и съдбата на човека. Не лирическа «мазка», а директна завладяваща изповед.

Хоризонтът на Анчаров, очертаващ реалната земя, е затворен като че ли от съдби в противоположен план. Като «от небесните хора». Тук е реалност – там «илюзия». Тук ледения вятър на градските покрайнини, там – прозрачни обекти и «въздухът на изкуството». Тук шофьора и инвалида, там – органист на концерт, циркаджия на арената и накрая, главният любимец на 60-те – кралят на интелектуалците: физикът.

Тези романтични герои винаги яко са забити от Анчаров в грубата реалност. Органистът е унизен, останал в сянката на естрадната певица… Циркаджията препуска по кръга, клатят се пискюли, блести позлата, но оттенъка на празнотата е неотстраним от празничната картина: «черви си устните момичето от първия ред» – тя не знае, че тези коне са влизали в атака. Анчаров гледа на света винаги от висока точка ( от «Аелита») и едновременно вижда – безсмислието, пошлостта, обречеността на тази висота. Той е по-твърд от Галич, по-язвителен от Висоцки, по-рязък от Визбор. Сравнете фигурите на шофьорите: при Визбор той е романтичен пътешественик, при Анчаров – минал огън, вода и капаните на славата работяга – четвърта година без отпуск. Сравнете същия този физик – при Галич, когато през устата на огняра разказва как «тези гадове-физиците на бас са врътнали кълбото обратно» и у Анчаров, където той с думите на проститутката разказва: «той работеше в секретен завод, науката наша развиваше, но се потеше и бе притеснен, докато си гащите изуваше…». И тази рязкост на щриха, грубостта на рисунката, този непременно черен подгъв на блестящите бели видения – всичко това съставлява неповторимата окраска на анчаровската лирика, и по какъв начин тя кореспондира със странността на неговото пеене, и открива дълбочинната тема на неговото творчество.

Ключът е посочен от самия Анчаров: Александър Грин. Алените платна след сивите покрайнини на Благуша. Да отплуваш, да заминеш! Благуша е студена и тъмна, «текстилна, крадлива, хлапашка». А Грин е топъл, южен. Анчаров слуша как вият край портите благушинските кучета и пише музика по гриновските стихове за ветрове и кораби. Разказват за това на вдовицата на Грин – в годините преди войната тя все още живее някъде в таганските улички. Водят й Анчаров. С китарата. Старицата заплаква, когато 12-годишният хлапак й изпява: «Южният Кръст за нас сияе в далечината».Той се връща в Благуша, потресен от нейните сълзи.

Южният Кръст сияе в стиховете и песните на Анчаров. Цял живот. Романтичният Грин зеленее, синее, блести. Романтичния свят – с бликовете, отблясъците, отзвуците. Със залповете на цветята, крясъците на лебедите, снежния прах на тройките, летящи към звездите, сребристия смях, блясъка на сабите, салютите над тлеещите руини, над морската пяна, над пътищата, по които бродят поети и безбожници, мускетари и бездомници. Романтичният ореол в стиховете на Анчаров понякога й придава екзотичност, нещо лютиво и непременно нетукашно. Златее, сребрее, зеленее, синее, рижавее, блести и заслепява с всички цветове на дъгата…Освен аленият. Този цвят, най-гриновският, най-точният – не случайно е прикрит при Анчаров. Може би, от уважение – да не цитираш учителя пряко в челото. Но по-скоро от подсъзнателното (или съзнателно) усещане, че истината не се вижда от пръв поглед. Главният цвят е скрит, пречупен, раздробен – в златисти, сребристи, пъстри оттенъци-парчета; той е изкривен, обречен; в този свят той е убит.

YouTube Preview Image

Тук според мен е главната тайна на анчаровското светоусещане: романтичната мечта при него по начало е обречена. Всъщност, Анчаров рисува не романтична картина на света, а картина на гибелта на романтичния свят. Разлива се конната лава, отварят се цветовете на парашутите – кораби отлитат към Луната, и загиват конете, пробит е черепа, пробит е парашута, и марсианката знае:«Двете крила на Сина на Небето оваляха в лайна». Анчаров е поет на гаснещите звезди. При него «небето пада на земята». Поет на светлината, преодолявана от мрака. Поет на светло-тъмата. «От ослепителната светлина в света стана тъмно.» Можете да го тълкувате в какъвто си искате контекст – в сегашното време всичко е възожно. При Анчаров всичко е преживяно в конкретността. Мечтае момчето в безпросветната Благуша, а мечтателя ще «кръстят» с цепеница по гърба и изрязаните от него приказни дървени коне ще хвърлят в огъня. Расте момчето под воинските маршове: границата е затворена с катинар, атаката на самураите е отбита, височината е взета, грохот на рижия огън, тропот на белочелия кон, – а от цялата героична епопея остава бръщолевеното на лудия, когото водят в Канатчиковата вила, а той така и не дава на санитарите граничарската си фуражка.

Предвоенните зари се отразяват в стиховете като безумни отблясъци. Анчаров е от това поколение белязани, чиято съдба е да умрат за Световната Ревюлюция, а те са и щастливи, когато започват да мрат. Сред огъня, войната някакси заобикаля Анчаров, не забива неговата лирика в земята, не я навежда в окопа, както лириката на Слуцки, Межиров, Самойлов, тя не го прави тъжен войник, както героя на Окуджава. Тук варианта е по-близък до Коржавински (или до съдбата на Юрий Трифонов): човекът от военното поколение по стечение на обстоятелствата и изместен към следващото поколение: към невоювалите. Към неповредените мечтатели. Той продължава да носи мечтата в сърцето и то се овъгля.

Мирната литературна съдба на Анчаров прикрива тези горящи въглени. Той става професионален писател, издава няколко книги с проза. Аз съм писал за тях, «но това е отделен разговор». Мога само да кажа, че благополучието на писателската му съдба е проблематично. Макар, че успеха е налице. Даже снимат телевизионно предаване по сценарий на Анчаров и то се харесва на Л.И.Брежнев. Това е много остър момент в писателската съдба и веднага не можеш да разбереш дали е щастлив. «Поетът в Русия е повече от поет» – на един му се налага да се оправдава, че е бил против властта, на друг – че се е харесал на тази власт.

YouTube Preview Image

Понякога ми се случваше да срещна Михаил Леонидович в последните години на живота му. Мек пуловер, мека усмивка. Той не се включваше в никакви протестни акции, нито в други гръмки дела на прокълнатия застой и опияняващата гласност. Той беше, може би, най-тихият, най-скромният от бардовете на великата епоха. Край него е ослепителния бунт на Висоцки, всемирното изгнание на Галич, жилещият смях на Ким, укрил се с псевдоним от ответните удари на властта, язвителната вежливост на Окуджава, неуязвима в своята много тънка опозиционност. Бунтът ставаше все по-ярък. Започна нова епоха – орис, тежка орис, съдбовна за ценностите на предишната епоха. Тихият Анчаров, човекът с мекия пуловер, като че ли оставаше там, в миналото, в 60-те романтични години.

За сведение на бъдещите историци на песента. Анчаров наистина пише през 60-те години няколко текста, превърнали се в класика. «Огледалото на водите», «Село Миксуница», «Тополова виелица», «МАЗ», «Аелита»… Но «Богопомазаните» е написана още в 50-те. «Девойко, хей, почакай!», «Песен за лудия», «Кап-кап» – всичко това е 1957 година. А «Малката русалка», «Царските дъщери», «В далечната германска страна», пленителното «В слънчевата утрин в сянката» – това се 40-те, в по-голямата си част 1943-та! Пеят се – 20, 30 години по-късно – като току-що създадени. Ще се пеят ли и по-нататък? Какво? От кого? Знае ли някой какво ще остане за историята и какво – за бъдните поколения? Какво ще изучават, какво – ще пеят!

Може би ето това тихо, тъжно, дълбоко съзвучно с мен, най-любимото ми от Анчаров:

Звук шагов, шагов, да белый туман | Звук на стъпки и бяла мъгла

На работу люди спешат, спешат. | За работа хората, бързат, бързат.

Общий звук шагов – будто общий шаг, | Звукът общ от стъпки – като обща стъпка.

Будто лодка проходит по камышам. | Като лодка, минаваща през тръстиката.

В тех шагах, шагах – и твои шаги. | В тези стъпки, стъпки – са и твойте стъпки.

В тех шагах, шагах – и моя печаль | В тези стъпки, стъпки – е моята тъга.

Между нами, друг, все стена, стена, | Между нас издигната е истинска стена,

Да не та стена, что из кирпича. | И не е от тухли здравата стена.

Ты уходишь, друг, от меня, меня. | Ето, ти си тръгваш от мен, от мен.

Отзвенела вдруг память о ночах. | Споменът за нощите отзвънява в мен.

Где-то в тех ночах соловьи звенят, | В тези нощи някъде славеят ни пя,

Где-то в тех ночах ручеек зачах. | В тези нощи някъде ручейче заспа.

И не видно лиц – все шаги одни. | И лица не виждаш, само стъпки, стъпки.

Все шаги, шаги, все обман, обман. | Само стъпки, стъпки и лъжи, лъжи.

Не моря легли, а слепые дни. | Не морета лягат, само слепи дни.

Не белы снеги, а седой туман. | Не снегове бели, а бели мъгли.

Не се виждат лица. Отблясъци. Не се чуват думи. Отзвуци. Отражения на зарево и битки. Беловласа мъгла. Пронизваща тъга.

Тук е зенитът на Михаил Анчаров. Точката на събиране на неговите хоризонти. Небе, паднало на земята. Светлина, заслепяваща до тъма. | Превод: Христо Граматиков



Отговори




видео

тагове



За този сайт

Този блог се поддържа от Пламен Сивов. За връзка с мен, вижте страницата Контакт.