Руските бардове, част II: Александър Вертински, предтечата | Поети с китара


Поети с китара

[ сайт за бард култура и авторска песен ]

Руските бардове, част II: Александър Вертински, предтечата

Публикувано от Пламен Сивов на January - 19 - 2011

Присъствах на един от последните концерти на Вертински. 1957 година, пролетта. Ако не греша, в Театъра на киноактьора. В пълна, благоговейно слушаща зала.

Слушах не благоговейно, по-скоро с любопитство…

Слушах странно. Чаках някои редове, които според тогавашните ми разбирания трябваше да прозвучат предизвикателно. Например за Камчатка, където културата е в зачатък.

Стигайки до това място, Вертински за миг поспря, а после с неуловима подигравка изпя: „Където културата – вече не е в зачатък!”

Залата отговори със солидарна въздишка. Комсомолската ми съвест настръхна: аха, той и хапе!

Не след дълго си спомних за моята реакция с чувство за неловкост – видях във вестника траурна рамка.

- Свърши неговото време – помислих си доволно, но безучастно.

Оставаха две години до първите записи ва Визбор. Три – до първите записи на Анчаров и Окуджава. Четири – до първите записи на Висоцки.

И 40 години до времето, когато Александър Вертински се оказа официално признат за предвестник на това нечувано в официалната съветска култура явление – авторската песен.

Той като че ли не придава значение на това, че думите за своите песни съчинява сам. Пее чужди, заедно със своите, без да уточнява кое чие е. Пее Блок, Волошин, Северянин, Есенин, Цветаева, Ахматова, Тефи, Гумильов, Симонов. Понякога преиначава текстовете, приспособява ги към себе си – това тогава е в реда на нещата. В зората на „гласността”, когато вече всичко „можеше”, някакви новатори пускат „Избрано” на Вертински, където като негови са представени различни песни – и нямам спомен някой от познавачите-стиховеди да е изразил протест по този повод. Приема се за нормално, че всичко, изпълнявано от Вертински, е негово: неговата легенда, неговият свят, неговото Аз – а съчинява ли сам думите или нотите, или ги взема откъдето си иска – това не е важно нито за слушателите, нито за него самия.

По същество, това е, разбира се, началото на кръстосаното авторско опрашване, което вече в наше време позволява на Визбор да пее текстове на Городницки, а Анчаров – текстове на Грин, заедно със свои, без да уточнява авторството. Не го уточнява и Вертински: текстът не е самодостатъчен, това е само част даже не от песента, а от „представлението”. Много по-късно „разчлениха” Вертински на поет, композитор и изпълнител; сам себе си той нарича еднозначно: „артист”.

Това е съществено. Не поет, не композитор, не певец. Артист.

С тази ключова дума навлизаме в тайната на неговия завладяващ свят.

Артист – това е магическа поза, маска, свръхзадача, удивително подходяща за състоянието, в който се намира окръжаващият го свят. Театърът не е това, което отразява и изразява реалността, а това, което я заменя и измества. Тъкмо реалността очаква такава замяна, такова освобождение то самата себе си.

В спомените си Вертински със забележителна откровеност и проницателност възпроизвежда състоянието си преди излизане на рампата:… трябва да привлечеш вниманието…да задържиш погледите. Да постигнеш успех, признание. За направиш сценична кариера….Личността и идеите нищо не определят – важно е внедряването…Маската е в началото на всичко, публиката очаква именно маската, а не личността, защото маски носят всички…

Задължителната програмна преструвка при това е толкова непресторена, че границата между реалността и пародията на реалността изчезва:

Я устал от белили румян | Уморих се от руж и белила,

И от вечной трагической маски, | от вечната маската трагична,

Я хочу хоть немножечко ласки, | Искам само мъничко ласка,

Чтоб забыть этот дикий обман… | да забравя измамата дива.

Не му вярвайте, той не е уморен. Нито от белилата, нито от ружа, нито от „измамата”. Защото „измамата” – това е за него реалността, бездънната, безкрайната и истинската. Гениално попадение на Вертински в жанра…че животът се превръща в лъжа, сън, фантасмагория, но така, че тази лъжа, сън, фантасмагория, през цялото време болят…

Има и нещо друго. Има приказка. Има шега. Има вечни гастроли. Роли и грим. Лъжа и пудра. Син край, светъл рай.

Място на действието най-често е плажът. За нормалния живот – странно, но нормално за приказката – като символично парченце от живота, където хората излизат от своите делови и други обвивки, в т.ч. и от дрехите си. Друго любимо място – ресторантът, по-точно заведението, където хората не толкова се насищат, колкото си запълват времето, зяпайки се един друг. Зяпащата публика е задължителен фон на действието. Поклонниците преследват артиста. И никой от тях не знае, кой е той наистина: клоун или апостол?…

Заобикалящият свят, с маски вместо лица и с роли вместо реалности, абсолютно съответства на психологическото състояние на публиката от онова време. Забележителният литератор Всеволод Иванов, с една фраза за Вертински, казана в по-късни години в Шанхай, е схванал същността на неговото артистично амплоа: „Вертински е това, което мисли масата, тълпата. Тълпата е вечна, с нея вече е и Вертински”.

Той и показва тълпата. Вписва се в нейните очаквания. В нейните вкусове и мечти. В нейния жанр.

Впрочем, това вписване в жанра – е единственото, в което Вертински наистина предизвестява авторската песен от втората половина на ХХ век…

Авторската песен, за която в сталинските (а и в следсталинските) времена е плътно затворено официалното изкуство, се промъква по странични ходове, по полузабравени пътеки. Търси изоставени, полуразрушени ниши. Някакви отстрани привързани към официоза жанрове, като туристическата песен.

Визбор и Городницки се вписват в туристическата песен, Висоцки – в ъндърграунда, Окуджава – в полузабравения градски романс.

Така че и те пеят това, което е очаквала масата, тълпата.

Важно е как трябва да се разбира и масата, и тълпата. В 50-те и 60-те години съветската младеж охотно изобразява масата на комсомолските събрания и тълпата – на празничните манифестации. И същата тази младеж, разпръсквайки се по дворове и кухни, по маршрути и пътеки – очаква и търси своята мелодия. Която улавят и й дават бардовете – „шестдесетници”.

Тълпата, масата на революционната епоха е или сбита в площадните митинги, или разбита на парчета, загубили всичко. Тази маса усеща главното: затъването на страната, загубата на реалност, зеещата пустота вместо привичния живот.

Тази пустота очертава Вертински със своите песни. С шегите си… С костюма на Пиеро, с белилата, малиновите устни – маската, скриваща лицето.

Когато сваля маската, се виждат истински сълзи.

Тъгата по Русия влиза в зеещата пустота на съдбата и я затваря.

„Живот всъщност няма! – пише Александър Вертински в края на дните си. – Има само огромно жизнено пространство, върху което можете да бродирате, като на безкрайно руло платно, всичко, каквото си поискате.”

Живот има! – доказва самият факт на този запис.

Инстинктивно той винаги го е чувствал. Грим – на отпуснатия Пиеро. И цвете на ревера – задължително! Всичко наопаки и напук! По-важно е за три копейки да купиш увяхваща камелия и да я забодеш на ревера, отколкото за същите три копейки да изядеш паница борш в студентския стол. И да се появиш в същия този стол, убивайки всички със своя неувяхващ артистичен вид.

Цветето в ревера е увяхнало. Като мъртво.

А впрочем цветето е истинско.

…За да различиш истинския брилянт от фалшивия, трябва поне веднъж да си виждал истински. И да разбереш, че е истински…

Идут года, тускнеет взор и серебрится волос, | Вървят годините, тъмнее погледа, коси сребреят.

А я бреду и радостно пою, | А аз вървя и радостно си пея.

Пока во всех сердцах не прозвенит мой голос | Докато стигне гласът ми сърцата на всички,

Пока не испою всю Родину мою. | Докато изпея цяла моята Русия.

„Да изпея” – светещо като брилянт.

Изпя я.

Когато вместо „пролетта на човечеството” Русия получи Афганистан и Чечня, тя най-после чу, видя и разбра:

И никто не задумался просто стать на колени | И никой не помисли да падне на колене,

И сказать этим мальчикам, что в бездарной стране | Да каже на момчетата, че в бездарна страна

Даже светлые подвиги – это только ступени | Даже светлите подвизи стъпала са само

В бесконечные пропасти – к недоступной Весне. | През безкрайните пропасти към недостъпната Пролет.

Превод: Христо Граматиков



Отговори




видео

тагове



За този сайт

Този блог се поддържа от Пламен Сивов. За връзка с мен, вижте страницата Контакт.