Музика на душата

Музика на душата

Музика на душата

Предговор към книгата “Наполним музыкой сердца” – Антология авторской песни. Составитель Роллан Шипов. Москва, “Советский композитор”, 1989.

И не самичка си свири китарата,
За човека е тя като глас на душата.

Юрий Визбор

Когато се говори за авторската песен, често се има предвид движението, обединяващо поети, композитори, изпълнители и почитатели на този жанр. За мен това понятие има конкретен и тесен смисъл: поети, които пеят свои стихове. Нас ни роди времето – времето на всички паметни събития, свързани с разобличаването на култа към личността, големите надежди за обновление на обществото, за промяната. Тогава и възникна кръга от такива поети като Александър Галич, Владимир Висоцки, Новела Матвеева, Юлий Ким, Юрий Визбор, Евгений Клячкин, Александър Городницки. Всички те не си приличаха, имаха собствено лице, свой собствен почерк.

Благодарение на магнитофонните записи поезията им се разпространяваше с огромна скорост. Ако ги нямаше, стиховете вероятно биха се разнасяли написани на ръка. Но как чрез написаното да придадеш звука на китарата, акоманимента? Музиката укрепва въздействието на поезията. И кръгът на интересуващите се от нея се разраства, поезията се разпространява по-нашироко.
Поезията под акомпанимент се превърна в противовес на забавната естрадна песен, на бездуховното изкуство, на имитацията на чувствата. Тя се пишеше от мислещи хора за мислещи хора. Ние се опитахме да говорим с хората не на езика, който господстваше дълги години, а на езика, който се спотайваше в тях. И ми се струва, че в някаква степен това ни се удаде.
Кой от фанатичните поклонници на днешните естрадни кумири вниква в смисъла на думите, които те пеят! Произнесете болшинството от широко известните ви куплети без музика – и откровената пошлост ще ви пререже слуха. А този кич, този сурогат на песенната поезия се възприема от някои зрители и слушатели като откровение, изтласквайки от естрадата и от телевизионния екран мислите и чувствата, които носи музикалното слово. Концертът на естрадния артист винаги е показен. Творческата вечер на автор – това е преди всичко форма на духовно общуване на единомишленици, приятели на поезията.
На каква почва възникна авторската песен? Това е, преди всичко, нашият руски фолклор. Частушката – лаконична, метафорична и остроумна. Градският романс, войнишките песни.
Авторската песен – това са сериозни размисли за живота на човека, може би трагични, може би остри. Та нали авторската песен се роди тъкмо от тези трагични размисли, от острите сюжети, от клокотенето на душата. Някога, обръщайки се към Москва, аз написах: “Ако ти поне веднъж бе повярвала в нашите сълзи, нито ти, нито ние щяхме да съжаляваме за миналото.” За какво е тази тъга? За жестокостта на нашия живот. За недоверието към личността. Неуважението към личността. За краха на идеалите. За разочарованията. За загубите. За ефимерността на надеждите. За всичко това трябва да се говори. Много още за миналото не сме казали.
Днешният интерес към авторската песен е предизвикан от това, че както стана ясно, нашето общество в миналото деградира, загуби духовността си, а авторската песен, сериозните стихове, са признак на духовност. Най-после стана ясно – за да се противопставиш на масовата култура е нужно нещо сериозно, личностно. Тогава и си “спомниха” за авторската песен, видяха, че тя е силна, че може да се противопостави на чистата развлекателност: не в смисъл на спор – нека съществува и едното, и другото – а в качеството на алтернатива.
Сега разлепят афиши на Е.Клячкин, В.Долина, А.Розенбаум. Володя Висоцки много мечтаеше за нормална “афишна” вечер – не я дочака. Никой и никога не е предложил на “пеещите поети” издаване на книга, записи, предаване по телевизията. Имаше Александър Галич, чиято съдба трагично бе прекъсната – в чужбина, сред чужди хора; а той беше целият от нашия език, от нашата поезия. Корней Чуковски го нарече наследник на гневната муза на Некрасов. Виждате ли, колцина вече ги няма – а аз забравих да спомена талантливият Юрий Визбор.
Днес авторската песен влезе в съперничество с естрадата, а съперниците обикновено се настройват, нагласят един спрямо друг. И те приеха чужди черти, включително маниера на поведение. Авторската песен, заради включването й в масовата култура започна да губи ако не своето лице, то поне някои свои съществени черти…Маса брак, маса вторичност. И в този бурен поток често се размиват истинските постижения.
Аз очаквам появата на нови значителни имена, на млади интересни поети. Заради такива находки – па макар и със закъснение – трябва да се подкрепят всички тези хора. Да се подкрепя движението заради единици, истински таланти, да се отделя зърното от плевелите, поставяйки всеки на мястото му. Във времената на сериозни промени в обществото те не могат да не се появят. Поетите от нашето поколение продължават да шумят с променлив успех и днес. Кога ще дойдат нови? След пет години или може би утре? А може би и в този сборник вече звучи техният глас? Ще поживеем – ще видим.

PlamenS